Вторият гроб отляво

Опитах се да се преборя с чувството на гордост, което предизвикваше тази мисъл. Мисълта как ме наблюдава. Взира се. Изучава ме. Но бях сигурна, че той все пак го почувства. Сигурно знаеше колко податлива бях, що се отнасяше до него.

— Гледах как тичаш в парка, за да стигнеш до люлките, как блестящата ти коса се стелеше по раменете и падаше по гърба ти. Как устните ти се оцветяваха в червено, когато ядеше захарна пръчка. А усмивката ти… — От устата му се откъсна тежка въздишка. — О, боже, беше ослепителна.

Предвид факта, че той беше едва с три години по-голям от мен, това изказване изобщо не беше толкова перверзно, колкото звучеше. Долавях зова в плътния тембър на гласа му, примамващата му сила, която ме съблазняваше, изкушаваше ме до крайност. И тялото ми потръпваше в отговор, изпитваше неустоима потребност, толкова дълбока, че спираше дъха ми.

— А после, когато беше в гимназията — продължи той, като че изживяваше отново стар сън, — те гледах как носиш учебниците си. Извивката на гърба ти. Безупречната ти кожа. Копнеех за теб така, както звяр жадува за кръв.

Губех сили с всяка негова дума, с всеки миг, с всеки удар на сърцето му. Знаех, че ще се предам, ако продължи. Нямах свръхчовешката мощ, която се искаше, за да му устоя за дълго. В мен нямаше нищо свръх, било човешко или друго.

— Какво точно представлява сярата? — попитах, с надеждата да угася пламъците. Исках да му покажа къде му е мястото, да го отрежа донякъде, защото той го правеше с мен. Като не ми се доверяваше и захвърляше на вятъра желанията и тревогите ми, на практика ме отрязваше. Също като всички други мъже в живота ми в последно време.

Ленива и пресметлива усмивка се прокрадва на лицето му.

— Ако някога отново обезпокоиш сестра ми, ще те разполовя.

Явно беше подействало. Бях го отблъснала. И той ме отблъскваше. Можех да го преживея.

— Щом не смяташ да ми кажеш къде си и не възнамеряваш да ми се довериш, за да ти помогна, тогава защо си тук? Защо си правиш труда?

След като в стаята се разнесе леко ръмжене, почувствах, че си тръгва. Усетих как съществото му напуска помещението и на негово място се настанява студена празнота. Миг преди да изчезне окончателно, той се отърка в мен и прошепна в ухото ми:

— Защото ти си причината да дишам.

С въздишка се зарових още по-дълбоко в завивката си и останах дълго да лежа така, в размишления… за всичко. За думите му. Гласа му. Смайващата му красота. Аз съм била причината да диша? Той беше основната причина сърцето ми да бие.

Изпъшках и се изправих рязко. Ударите на сърцето му. Можех да почувствам пулса му около себе си, докато говореше, силен и равномерен. Той беше жив!

Скочих от леглото, леко се препънах, когато недоволен от раздялата ни, чаршафът атакува крака ми. Втурнах се в банята и седнах на порцелановия си трон. Имах още един шанс да открия къде е той. Надявах се, най-добрият приятел на Рейес, Амадор Санчес, да не възразява срещу среднощни посещения от луди жени частни детективи. Можех да взема пистолета си за всеки случай.

След като се облякох, вързах косата си и използвах за аксесоар един Глок. Изтичах в офиса и взех всичко, което Куки беше открила за приятеля на Рейес от гимназията и затвора. Господин Амадор Санчес. Беше трогателно, че са останали близки през всичките тези години и са имали възможност да прекарват толкова време заедно. Изсумтях.

Минах на червено, тъй като беше три през нощта и се озовах в Хайтс след малко повече от петнайсет минути, леко изненадана, че отивам именно там.

Успехът на Амадор Санчес в гимназията се бе колебал между среден и слаб, задържан бе няколко пъти за дребни провинения, след което бе арестуван и осъден на четири години затвор заради нападение със смъртоносно оръжие, довело до сериозни наранявания. Не му беше помогнало и това, че ударил полицай. Никога не бе добро решение. И въпреки всичко живееше в най-скъпия квартал на града. Трябваше да се поинтересувам кой е брокерът му. На нас двамата с господин Уонг щеше да ни дойде добре нов апартамент.

Къщата, пред която паркирах, не беше точно онова, което очаквах, въпреки адреса. Представях си ниско бюджетна сграда или дори сглобяема. Прекрасната триетажна постройка с остъклено входно преддверие трудно се вписваше в образа на бивш затворник, лежал за нападение.

С едва ли не неприятно усещане се забързах в мразовитата нощ и натиснах звънеца. Може би това не беше домът на Амадор. Може би обитаваше къщата за персонала отзад. Но според бележките на Куки той живееше именно тук с жена си и двете си деца. Надявах се да съм на правилното място. Бивш затворник, излязъл от всякакъв стереотип, за да изгради успешна — и, надявах се, в рамките на закона — кариера щеше да разведри деня ми.

Придърпах якето още по-плътно към шията си и отново позвъних, с което исках да покажа на живущите, че не се каня да си тръгвам. Лампата на верандата светна и нечия неясна фигура се взря в мен през прозореца. Най-накрая чух да прещраква ключалката и вратата се открехна.