Вторият гроб отляво

— Да? — Пред мен застана малко над трийсетгодишен латиноамериканец, търкаше едното си око, а с другото ме изучаваше.

Подадох му картата си и стиснах зъби.

— Рейес Фароу. Къде е той?

Той свали ръка от лицето си и се втренчи в мен, като че бях обезумяла душевноболна пациентка.

— Не познавам никакъв Рейес Фароу.

Аз скръстих ръце.

— Наистина ли? Значи така искате да действаме? Споменах ли, че чичо ми е детектив в полицията и може да бъде тук до двайсет минути?

Изведнъж той започна да се държи отбранително.

— Ако искаш, обади се и на леля си, като си се захванала. Нищо не съм направил. — Много беше сприхав.

— Амадор. — Зад него се приближи жена и го смъмри. — Не бъди така груб.

Той вдигна рамене глуповато и отстъпи настрани, а тя пое ситуацията в свои ръце.

— С какво можем да ви бъдем полезни?

Отново показах картата си.

— Много съжалявам за късния час.

— На мен не се извини за часа — заяви той на жена си.

Аз му се намръщих. Клюкар.

— Тук съм заради Рейес Фароу и се надявам, че мъжът ви е наясно с настоящото му местонахождение.

— Рейес ли? — Тя придърпа яката на халата си по-плътно, а по красивото й лице се изписа тревога. — Още ли не са го открили?

— Не, госпожо.

— Моля, влезте. Замръзвам.

— Ще я поканиш да влезе просто така? — попита Амадор. — Ами ако е сериен убиец? Или вманиачена обожателка? Имам много такива.

Жената се усмихна към мен извинително.

— Не е вярно. Казва го само за да ме накара да ревнувам.

Не можех да не се усмихна, а тя ме въведе в прекрасна дневна, по чийто под бяха разпилени играчки във всякакви цветове.

— Извинете ме за хаоса — каза тя и започна да ги събира. — Не очаквахме посетители.

— Моля ви, недейте. — И бездруго вече се чувствах достатъчно зле.

— Много ясно, че не сме очаквали никого — намеси се Амадор. — Часът е три и половина през нощта. Престани.

С въздишка тя седна до съпруга си и трябваше да призная, че изглеждаха зашеметяващо, също като къщата си. Прекрасна двойка.

— Вероятно знаете кой е Амадор — заговори тя. — Аз съм Бианка.

— О, съжалявам! — Нямаше да е зле да се представя. — Името ми е Шарлот Дейвидсън. Трябва да открия Рейес Фароу незабавно. Аз… аз… — Заекнах и спрях, защото осъзнах, че двамата се бяха втренчили в мен със зяпнали усти.

Бианка се осъзна първа.

— Съжалявам, за какво говорехте? — Тя сръчка мъжа си с лакът.

Добре.

— Става дума…

Амадор продължаваше да се взира в мен. Бианка се протегна и затвори устата му.

— Обикновено се държим по-възпитано — каза тя и се засмя нервно.

— Не, всичко е наред. Заради косата ми ли е? — Пригладих аз косата си.

— Не, просто сме малко изненадани да ви видим.

— Ясно. Познаваме ли се?

— Не — отговори Амадор. Двамата се спогледаха и поклатиха глави, преди да се обърнат отново към мен, за да продължат да клатят главите си.

Добре.

— Тогава да говорим по същество. — Заковах поглед в Амадор. — Къде е Рейес Фароу? — Наистина бях много сериозна. Но когато единствената емоция, която той показа, беше удоволствие, доста се шокирах.

— Не знам къде е. Кълна се.

Те отново клатеха глави в синхрон. Започваха да изглеждат наистина нелепо.

— А, не, стига — рекох и разперих ръце с длани нагоре. — Какво става?

Бианка продължаваше да се киска и аз ударих с юмруци по бедрата си.

— Убягва ли ми нещо? Изглеждате наистина… Не знам. Щастливи. Да ви напомня ли, че часът е прекалено странен за такова весело настроение?

— Не сме щастливи — заяви Бианка радостно.

После изведнъж ми светна. По-точно се стовари върху главата ми. Те знаеха коя съм.

Мили боже, нима Рейес им бе казал за мен?

Те заклатиха глави още по-бързо, имаха вид, сякаш вибрираха. И лъжеха.

Неспособна да повярвам, че бе извършил такова нещо, се изправих и започнах да крача из дневната им, като на два пъти стъпих върху космическия кораб играчка. Не си учех урока бързо.

— Не мога да повярвам — произнесох през стиснати зъби. Обърнах се към тях. — Казал ли ви е какъв е той! А? А? Разбира се, че не е. — Не би споделил с най-добрите си приятели, че е противният и долен син на Сатаната. Разбира се, че не.

След миг осъзнах, че се смееха. Спрях и се загледах в тях, преди отново да седна на мястото си.

— Добре, без да се обиждате, но защо е всичко това?

Усмивката по лицето на Амадор беше наистина очарователна.

— Работата е там, че ние… — Той отново погледна към жена си. — … не знаехме дали си реална.

— Как така?

— Ти си Дъч — включи се Бианка.

Сърцето ми потрепна при споменаването на прякора ми. Само Рейес ме наричаше така.

— Ти си момичето на мечтите му.

— Онази, направена от светлина — каза Амадор.

Момичето на мечтите му? Не знаеха ли, че съм жътвар на души? Вероятно не. Съмнявах се, че биха се радвали да ме видят, ако бяха наясно с тази скъпоценна информация.

— Почакайте — казах и се приближих мъничко, — какви мечти? Той мечтае за мен? — Това започваше да ми харесва.

Бианка прикри уста и се засмя, а Амадор обясни:

— Все за теб говореше. Дори в гимназията, където всяко момиче го желаеше повече от въздуха, ти беше единственото, за което говореше той.

— Но казваше, че никога не те е виждал. Не и в истинския живот и ние не знаехме дали съществуваш.