Вторият гроб отляво

— Не умираш. А и приличам ли ти на Ласи? — Тарикатската му усмивка помръкна за миг, достатъчно колкото да прочета в изражението му загриженост. Това беше лошо.

— Кой е? — попитах и затворих очи заради талазите от болка в черепа ми.

— Двама бели мъже — отговори той, а в гласа му личеше тревога.

— Как изглеждат?

— Бели мъже — повтори той и вдигна рамене с въздишка. — Вие всички си приличате.

Опитах се да изсумтя силно, но не събрах достатъчно въздух в притиснатия си гръден кош.

— Полезен си, колкото лъжица при бой с ножове. — Помъчих се да напипам пистолета в кобура под мишницата си, но той беше изчезнал. Естествено. А и опитите ми да запазя съзнание ставаха все по-безуспешни. — Върви да доведеш Рейес — наредих, губейки почва по-бързо, отколкото можех да понеса.

— Не мога да го намеря. — Гласът му звучеше като ехо в пещера. — Не знам как.

— Тогава да се надяваме, че той знае как да ме открие.

Като че само след секунди капакът на багажника се отвори и това ме събуди за втори път, а пространството се изпълни със силна светлина. Изведнъж почувствах странно родство с вампирите, докато мижах срещу нетърпимата яркост.

— Будна е — отбеляза един от двамата. Звучеше изненадан.

— Сериозно ли, Шерлок? — казах аз и получих силен удар в основата на черепа си като награда за усилието.

От всички моменти да бъда уплашена този беше сред най-подходящите, но аз не чувствах нищо. Нямаше и помен от адреналин. Във вените ми не пулсираше страх. Не се потях и стомахът ми не се преобръщаше заради пристъпи на паника. Или ми бяха дали някакъв вид незаконен медикамент, или се бях превърнала в зомби. И тъй като не изпитвах желание да им изям мозъците, бях склонна да приема версията с наркотика.

— Ударихте ме — заявих, докато те ме измъкваха от багажника и ме помъкнаха към нещо, приличащо на изоставен мотел. Проявявайки крайна грубост, никой от тях не отговори и осъзнах, че не произнасям думите ясно. Придвижването с вързани крака се оказа трудно или по-скоро невъзможно. За мой късмет имах въоръжен ескорт. Това ме накара да се чувствам странно важна. Определено имах нужда от лични телохранители. Изпълнението на програма максимум по отношение на моята сигурност не само би възпрепятствало бъдещи отвличания, но също така би повишило значително личната ми самооценка, а това щеше да ме направи щастлива.

— Какво да правя? — попита Ейнджъл, подскачайки наоколо като скакалец. И бездруго ми беше трудно да го видя. Не можех да се съсредоточа върху нищо друго, освен върху дебелината на езика си.

— Доведи Чибо — отговорих завалено.

— Не ти ли хрумна, че вече съм се сетил за това? Опитах се да го доведа, докато ти изпълняваше ролята на пациент в кома в багажника на вана. Той се стресна и сега се опитва да ти се обади. Мисли, че е преследван от пралеля ти Лилиан.

Придружителите ми ме пренесоха през прага на олющена единична стая. В предния край на помещението имаше стол и набор от инструменти за мъчения с не особено ясно предназначение, поставени върху скрин. Игли, ножове, обезпокоителни метални уреди, произведени само с една-единствена цел. Поне придружителите ми бяха положили някакви усилия, бяха си направили домашното и бяха подготвили терена. Не бях някое случайно момиче, което щяха да измъчват и да погребат в пустинята. Бях подбрана специално, за да бъда изтезавана и погребана в пустинята. Самооценката ми вече се повиши мъничко.

— Защо Чибо мисли, че е преследван от леля Лил? — попитах, когато те ме захвърлиха на стола, за да ме завържат за него.

— На кого говори? — попита единият от двамата.

Другият измърмори нещо. Не беше трудно да се определи кой беше Ригс и кой беше Мъртог5, макар че те очевидно бяха техни зли еквиваленти. Установих причината, поради която не можех да видя лицата им. Носеха маски за ски, които наистина не съответстваха на костюмите им.

Много бързо разбрах, че да бъдеш вързан за стол далече не е така комфортно, както някой би помислил. Въжетата се впиваха в китките ми и в горната част на ръцете, а също така притискаха до крайност Опасност и Уил Робинсън. Вече никога нямаше да бъдат същите.

— Опитах номера със захарта — обясни Ейнджъл, като продължаваше да подскача в опит да види какво точно правят. — Нали помниш, както ми поръча преди, но котката я облиза и надписът вече не изглеждаше като „Чарли има нужда от помощ“, а повече като „Лил си пада по готини дупета“.

— Чибо има котка?

Зърнах някакво движение, така бързо, че едва успях да го регистрирам, когато погледнах към ръждясалата мивка вдясно от мен. В този миг челюстта ми беше прерязана от остра болка и аз осъзнах, че не ме очаква нищо приятно. Мразех мъченията.

— Пак ме удари — казах и изпъшках гневно.

— Сериозно ли? — процеди злият Ригс. Тарикат.

— Боли ме част от мозъка. Настоявам да науча как се нарича и за кои функции отговаря.

Злият Ригс се замисли.

— Не знам как се нарича тази част от мозъка ти. Ти знаеш ли? — обърна се той към приятелчето си.

— Занасяш ли ме? — попита злият Мъртог и аз почувствах, че въпросът му е неискрен.