Вторият гроб отляво

Гарет ме изблъска на земята зад доста отвратителни на вид матрак и пружина. Другите двама мъже също залегнаха. Звукът беше странен. Стрелба от напълно автоматично оръжие ехтеше и кънтеше около нас, докато в стените, оскъдната мебелировка и античната мивка се забиваха куршум след куршум. После стрелбата спря, предполагам, за да презаредят. Господин Чао стенеше от болка. Беше прострелян, но не можех да преценя колко зле.

— Трябва ни помощ — заявих на Гарет, докато се опитвах да се изправя.

— Чарли, по дяволите! — Той ме дръпна обратно долу зад счупеното и ръждясало легло. — Първо трябва да решим как да действаме.

— Бихме могли… и аз не знам… да вземем господин Чао и да се махнем оттук. — Адреналинът явно беше отблокирал езика ми. Вече нямах проблеми да изразя мнението си.

Гарет не ми обръщаше никакво внимание. Не е истина! Пак ли я бяхме докарали до това положение?

— Ако изчакаме, ченгетата ще пристигнат всеки момент — каза той.

— Ако вдигнем господин Чао и се насочим към задния прозорец, можем да се измъкнем от тази дупка и да чакаме полицията отвън.

Около нас се разнесоха още изстрели.

— Дяволите го взели! — изкрещя Гарет, докато куршумите рикошираха във всяка възможна повърхност. — Кой може да е това?

— О, да, забравих да спомена, че ми се представи. Името му е „Да се разкараме от скапаната дупка“.

— Ето, вземи това. — Той посегна зад гърба си.

— Имаш пропуск за навън ли?

Гарет постави малък пистолет върху лявата ми длан.

— Приятел, действам изцяло с дясната ръка.

— Чарли — с раздразнение произнесе той.

— Само казвам.

— Стой тук — нареди ми. Застана на колене, като очевидно се готвеше да извърши нещо героично.

Първият куршум, който намери пътя си до тялото на Гарет, ме хвърли в пълен шок. Светът се смали около мен, когато в ушите ми прозвуча шумът от метал влязъл в допир с плътта му. Той се втренчи в мен с изражение на пълно недоумение на лицето си. Когато беше пронизан от втори куршум, той погледна надолу и встрани в опит да открие входната рана. По времето, когато беше улучен трети път, вече знаех какво да правя.

По стената зад нас се появи редица от кръгли дупки и стрелецът се извъртя към мен с отработено движение.

Скочих на крака, забих пети в пода и зачаках.

Гарет се облегна на стената, челюстта му беше стегната от болката, а всеки изстрел откъртваше парченца от овехтелите стени на бордея, в който се намирахме, рикошираше в метална мивка или разцепваше паянтовите мебели, като че бяха направени от хартия. Помещението приличаше на злочеста жертва от петъчен бой с възглавници.

Къде беше синът на Сатаната, когато ти е нужен? Може би все още ми беше ядосан. Може би този път нямаше да се появи. Нямаше го, когато онзи предсрочно освободен затворник се канеше да прободе сърцето ми, но бях готова да поема риска заради Гарет.

Чаках да се случи едно от двете възможни неща. Или щях да бъда застреляна на място, или Рейес щеше да дойде. Той би ни спасил. Отново. И всичко това, целият този шум и хаос щяха да приключат. Почувствах върху кожата си трептенето от вълните, причинени от стрелбата, топлината на обектите, движещи се с по-висока скорост от тази на звуковите вибрации.

Затворих очи и прошепнах тихо, без да съм способна да чуя собствените си думи през гърмежа.

— Рей’азиел, призовавам те.

Ехото от изстрелите кънтеше около мен. Все повече доближаваха целта си. Следващият сигурно щеше да се забие в шията ми и вероятно да разкъса сънната ми артерия.

Отворих очи, готова за сблъсъка и наблюдавах с изненада как светът още повече се смаляваше около мен. Отломките се рееха из въздуха като серпентини, сякаш времето беше спряло, а поредица от куршуми бавно си проправяха път към тялото ми. Разгледах онзи най-близо до мен. Онзи с моето име, изписано върху него. Металът беше нажежен до бяло. Триенето повишаваше температурата му мигновено. После някаква могъща сила ме запрати към земята, при което изкара въздуха от дробовете ми. Куршумите, наблюдавани от мен, се забиха в стената над главата ми с пукот.

Всичко около мен потъна в мрак, започвайки от периферното ми зрение и обгръщайки ме напълно, докато не потънах в прекрасно черно неведение.

Сякаш само миг по-късно очите ми се отвориха и установих, че се нося към ронещ се таван, който не можех да разпозная. Погледнах назад към тялото си, а около главата ми се образуваше кръгла локва кръв. После хвърлих поглед към тъмната фигура, възнасяща ме към небесата. Стиснах зъби и стиснах дланите си в юмруци.

Проклетата Смърт. Щях да й дам да се разбере.

Измъкнах ръка от хватката й и паднах обратно на земята. Изведнъж пред мен стоеше Рейес, а черната му роба се стелеше около него, но аз вече бях замахнала и го ударих в челюстта.

— Това защо беше нужно? — попита той и свали качулката от съвършеното си лице.

— О… — Вдигнах рамене глуповато. — Мислех, че си Смъртта.

По лицето му се плъзна усмивка и подчерта очарователните му трапчинки, от което по гърба ми затанцуваха тръпки.

— Това по-скоро си ти — заяви и повдигна закачливо вежди.