Вторият гроб отляво

— Всъщност пръстите на краката ми бяха кръстени неотдавна след странна игра на бутилка и една „Маргарита“ в повече.

— Ще ни запознаеш ли?

Надигнах се и събух чорапите си, като разклатих леглото достатъчно, че да предизвикам леки стенания от страна на Гарет.

— Голямо мрънкало си — отбелязах и се облегнах назад до него, вдигайки стъпало. — Добре, започваме от малкото пръстче на левия крак. Това са Щастливко, Всезнайко, Мърморко, Чевръстко, Добродушко, Свенливко, Сънливко, Кралица Елизабет Трета, Светецът закрилник на секси дупетата и Пинки Флойд.

След кратък миг на размисъл той попита:

— Пинки Флойд?

— Като групата, но не съвсем.

— Добре. Имаш ли имена за пръстите на ръцете?

Обърнах се изумена към него. Тази физиономия много я умея.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала.

— Какво? — попита той с почти обиден тон.

— Защо ми е да кръщавам пръстите на ръцете си?

Той ме погледна със замаян от лекарствата поглед.

— Това е твоят свят — каза, като леко заваляше съгласните и аз разбрах, че последната доза морфин започва да действа.

Наведох се и го целунах по бузата точно когато очите му се затвориха. Очаквах нов изблик на гняв от страна на Рейес, но осъзнах, че си е отишъл. Отсъствието му остави празнина в гърдите ми.

След цяла нощ, прекарана в болницата сред униформи и въпроси, най-сетне бях изписана по мое усмотрение. Тъй като не бях наясно какво значи мое усмотрение, не смятах, че би било редно по-късно да ме държат отговорна, ако нещо се объркаше. Състоянието на Гарет беше стабилно, а аз отново бях слепена в едно общо цяло. Или поне главата ми беше. Тъпата болка не спираше да пулсира, за да ми напомня за случилото се.

Когато ченгетата пристигнаха в изоставения мотел, стрелецът беше мъртъв. Очевидно счупил врата си при подхлъзване от задната част на колата си, докато бе стрелял по нас. Добре. Това ме устройваше. Казах им как Гарет се е разтревожил, че може да са ме отвлекли и последвал мъжете. Когато осъзнал, че е станало именно това, той се обадил на полицията и влетял с извадено оръжие, при което застрелял един от похитителите. Злия Ригс.

Но мъртвият стрелец отвън нямаше прозрачно сини очи. Следователно не беше онзи, когото смятах за злия Мъртог. И по-точно един от фалшивите агенти на ФБР. Застреляният от Гарет беше предполагаемият агент Фостър. Оказа се дребен престъпник от Минесота. Но къде беше другият фалшив агент от ФБР? Специален агент Пауърс? Сигурно се беше измъкнал. Стрелецът беше нов. Не го бях виждала преди.

Още нямах новини от почитателя на бельото ми господин Смит и се надявах, че господин Чао е добре. Не можех да кажа на чичо Боб да провери в болниците, без да му обясня, че на мястото е имало повече хора, отколкото вече бях заявила. А щом те не искаха да бъдат идентифицирани, коя бях аз да се раздрънквам?

Когато Чибо и Куки ме изпратиха до апартамента ми, аз спрях пред вратата на съседката ми госпожа Алън и почуках. Беше късно, но тя изпълзяваше от жилището си във всякакви часове и трябваше да се убедя, че не я бяха наранили, когато ме отведоха. Тя открехна вратата.

— Госпожо Алън, добре ли сте?

Тя кимна, изпълнена със страх и съжаление. Научих, че се обадила на полицията, след като ме отвлекли, но не могла да опише нито колата, нито мъжете. Поне се беше опитала.

— Добре. Ако имате нужда от нещо…

— Добре ли си? — попита тя с треперещ поради възрастта и тревогата й глас.

— Да, напълно — отвърнах. — Как е Пи Фи?

Тя хвърли поглед през рамо.

— Той така се притесни.

Усмихнах й се възможно най-широко и успокояващо.

— Кажете му, че съм съвсем добре. Много ви благодаря, че сте се обадили в полицията.

— Те ли те откриха?

— Те ме откриха. — Обещах си вече да отделям подобаващо внимание на жената и пудела й, а чичо Боб и Куки ме придружиха до вратата ми.

— Добре, очевидно ще се пие много кафе.

— Не, недей — казах, когато Куки тръгна към източника. Добре, не източникът на живот в смисъл на Бог, а източникът на кафе. — Ти си почини. Няма да заспя, обещавам. Няма да стоиш будна и минута повече заради мен. — Беше почти полунощ и тази седмица беше най-хаотичната в целия ми живот, ако не броим периода, когато разследвах изчезването на турист по време на карнавала „Марди Гра“.

Двамата с чичо Боб се спогледаха скептично.

— Какво ще кажеш аз да поема първата смяна? — обърна се той към нея. — Ти си почини и след известно време ще те събудя.

Куки стисна устни, а след това така или иначе се насочи към кафе-машината.

— Добре, но ще приготвя кафе. Ще е от помощ. И трябва да ми обещаеш да ме събудиш след два часа.

Той й се ухили. Флиртаджийски. Пфу. Имах сътресение, за бога. И бездруго малко ми се гадеше.

И тя му се ухили в отговор! Като в рекламата за „Калгон“.

— Какво е това? — попита Куки, а в гласа й внезапно се бе появила нотка, остра като бръснач.

— Кое?

— Тази бележка. Откъде се появи?

О, заплашителната бележка от сутринта.

— Казах ти за нея — отговорих с невинно изражение.

Куки изскърца със зъби и тръгна към мен с бележката в ръка.

— Попита ме дали съм ти оставяла бележка. Не спомена, че е заплаха за убийство.