Вторият гроб отляво

Температурата в помещението се понижи значително само за секунди. Бях го ядосала и за отрицателно време се бяхме върнали обратно към нашия нерешен спор. Взех да се опасявам от пълно скъсване на отношенията ни при тези непреодолими противоречия.

— Ще използваш тялото си, за да получиш желаното?

— Без да се замисля.

Той беше наранен. Усещах болката да се излъчва от него. Отново се приближи към мен и лицето му се озова само на сантиметри от моето, после прошепна с възможно най-мек тон:

— Уличница.

— Върви си веднага — отговорих, неспособна да преглътна язвителността на казаното от него.

Той изчезна и на мястото му се настани горчива празнота. В следващия миг всичко ми се изясни. Уличницата, или проститутката. Кинозвездата. Къде изобщо ми беше умът?

— Куки, побързай, събуди се! — Така я разтресох, че зъбите й затракаха, а после се втурнах към дрешника й. Тя се изправи и размаха юмруци като анимационна героиня. Бих се запревивала от смях, ако главата ми не пулсираше.

Все пак се изкисках.

— Креватната ти прическа си я бива, приятелко.

Тя приглади косата си и присви очи.

— Какво става?

— Имам идея.

— Идея ли? — Тя остана смръщена около минута, докато не я улучих с анцуг в главата. Преглътнах болката и се запревивах от смях. Главно защото отмъщението е ястие, което е добре да се сервира студено. Или поне охладено.

— Трябва да поработиш върху прицелването — заяви тя и махна дрехите от главата си, а после се намръщи сънливо.

— Трябва да те уведомя, че прицелването ми е отлично.

Главата ми беше на ръба на ядрен взрив, докато се промъквахме през задния изход в жалък опит да достигнем до Мизъри, без да бъдем забелязани от наблюдаващите ченгета. Съмнявах се, че бих напреднала много, ако се появях, придружена от полиция. Когато паркирахме пред заведението „Шоколадово кафе“, Куки ме погледна с надежда.

— Пропуснахме ли нещо? Открила си още доказателства ли?

— Не точно. — Обърнах се към нея, преди да излезем от колата. — Имам идея. Може да се стори странно на Норма и Брад, както и на другите посетители, така че ще ми е нужна помощта ти.

— Стига да не се налага да танцувам на пилон.

Влязохме в кафенето и се огледахме. Норма беше на смяна, но не знаехме кой е в кухнята. Имаше и двама посетители, които седяха на доста неудобна за мен маса, но по-късно щях да се погрижа за това.

Кимнах към бара и двете с Куки се запътихме натам. Моята кинозвезда седеше там. Беше се опрял на лакти, а краката му бяха кръстосани в глезените. С кафеникавото си бомбе и шлифер в стила на четирийсетте години приликата му с Хъмфри Богарт беше безспорна. Образът му ме остави без дъх за кратко. С Куки си падахме малко по Хъмфри.

Седнах на стола до него, а Норма се доближи.

— Здравейте, сладурчета. Намерихте ли когото търсите?

Куки седна до мен, но от погрешната страна. Хванах якето й под плота и я придърпах от другата си страна.

— Не — отговорих тъжно. — Още търсим.

Норма изцъка и ни сипа две чаши дори без да попита. Всъщност аз леко се притеснявах да пия кафе заради пулсирането в главата си, но пък да откажа кафе беше като да се обявя против световния мир. Всички замесени щяха да имат полза от мощно „да“. Ако изобретяха начин да се приема венозно, имаха горещото ми съгласие.

Куки седна и ми отправи притеснен поглед изпод миглите си.

— Помниш ли си репликите? — попитах.

Тя сключи вежди, но реши да сътрудничи и кимна.

Усмихнах се.

— Добре, трябва да сме готови за утрешната генерална репетиция.

— Ясно — отговори тя и се изкикоти. — Генералната репетиция.

— В някаква пиеса ли ще участвате? — попита Норма и ни подаде менюта.

— Да, в кварталния театър. Нищо особено.

— Прекрасно — каза тя и продължи да бърше барплота. — И аз участвах в няколко пиеси в гимназията. Повикайте ме, когато сте готови.

— Благодаря — отговорих, преди да отправя поглед обратно към Куки.

Богарт беше между нас. Хвърли ми кос поглед.

— Здравей — казах с надеждата да прозвучи безобидно.

Той се обърна към мен, а устата му се сви до права линия.

— От всички кафенета, във всички градове по целия свят, тя влезе точно в моето.

Сърцето ми пропусна удар. Толкова много наподобяваше Богарт. Съсипваше ме това, че Куки не можеше да го види.

— За душата ми ли си дошла? — попита.

Бях малко изненадана, че е наясно със служебните ми задължения.

— Ако не възразяваш — отвърнах. Изрових снимката на Мими Роджърс и му я показах. — Виждал ли си тази жена?

Той се обърна и се втренчи към прозорчето, през което Брад подаваше храна.

— Не се озъртам много наоколо.

Усмихнах се.

— Мен ме погледна.

— Трудно е да те пропусне човек.

Това беше вярно.

— Защо не искаш да преминеш?

Той повдигна рамене.

— Имам ли избор?

— Разбира се. Ще махна души от жътвар на души. Не мога да те накарам насила да преминеш.

Той върна погледа си върху мен изненадано.

— Сладурче, ти си единствената, която може да го направи.

Не се канех да споря с него.

— Е, няма да го правя. Ако не искаш да преминеш, няма да те карам.

Погледнах зад рамото му към Куки. Тя се взираше в мен и кимаше, като че анализираше представянето ми. Изръмжах, а тя се огледа наоколо самоуверено.