Вторият гроб отляво

— Когато преминеш, ако разбира се решиш да го направиш, ще ми позволиш ли да прегледам спомените ти, за да проверя дали ще я открия?

Тя примигва изненадано.

— Разбира се. Възможно ли е такова нещо?

— Нямам представа — отговорих и се засмях тихичко.

Тя се усмихна.

— Какво трябва да направя?

Изправих се.

— Трябва да преминеш. Останалото просто ще се случи.

Жената пое дълбоко дъх и стана на крака. Въздухът около нас затрептя заради вълнението. Радвах се за нея. Изглеждаше напълно изгубена. Може би Ракетата говореше непрекъснато именно за това. Може би много от останалите тук бяха изгубени и трябваше аз да съм тази, която да ги открие, вместо те да търсят мен. Но не знаех как. Може би трябваше да пътувам из страната, без да спирам.

Трябваше да се съсредоточа, да се фокусирам върху спомените й. Поех дълбоко въздух, а Лори направи крачка напред и я чух да прошепва:

— О, боже мой.

Животът й ме заля с пълна сила. От времето, когато е била дете и майка й я продала на съседа за цял следобед, за да си набави дозата, до времето й в гимназията, когато група момичета дръпнаха косата й, минавайки покрай нея в съблекалнята. Но мъката й бързо беше засенчена от момента, когато нейно стихотворение беше спечелило в състезание. Бяха го публикували в местния вестник заедно с нейна снимка. Никога не е била толкова горда, както тогава. Влязла в релсите и изкарала един семестър в колеж, но бързо изостанала и тежкото бреме на неуспехите й отново взело власт над нея. Върнала се към живота, който познавала, живот по улиците, в който се продавала, за да си осигури нужната дрога. Умряла от свръхдоза в мърлява хотелска стая.

Трябваше да пренебрегна останалото и да прегледам по-скорошните й спомени, преди да изчезнеше напълно. Открих кога за първи път е влязла в кафенето. Седнала и така и повече не се изправила на крака, оставайки заключена в себе си за години. Продължих напред. Имаше толкова много посетители, прекалено много, че да прегледам всички. Извиках образа на Мими в съзнанието си. Видях жена да се препъва пред входната врата, по лицето й беше изписан страх, а очите й бяха широко отворени и оглеждаха обстановката.

Тя седна и зачака, но спирането на кола след кола я изнерви до крайност, сграбчи един маркер, лежащ до касовия апарат, и се втурна към тоалетната. Около минута по-късно друга жена влезе там, а тя изскочи навън и тъмнината на нощта я погълна.

Аз издишах и отворих очи, а гърдите ми се стегнаха, като че тъкмо бях излязла от басейн. Поех глътка въздух и се облегнах в стола като примигвах изненадано. Бях се справила. Бях претърсила спомените й. Отне ми около миг да осъзная всичко видяно. Преборих се с тъгата, която се канеше да ме завладее, животът на Лори е бил всичко друго, но не и лесен. Сега определено беше на по-добро място, колкото и сантиментално да звучеше.

И я бях намерила. Намерих Мими.

Погледнах към Куки, а на устните ми затрептя лека усмивка.

— Нека те попитам нещо — попитах, без да си поемам дъх.

— Добре.

— Ако беше съпруга на успял бизнесмен с внушителна къща и прекрасни деца, които обичаш повече от живота си, кое е последното място, където биха те потърсили?

На лицето на Куки се изписа надежда.

— Получи ли се?

— Получи се. — Хвърлих поглед през рамо и посочих към другата страна на улицата.

— Този приют за бездомни ли? — попита Куки с глас, издаващ съмнение.

Отново погледнах към нея и вдигнах рамене.

— Мястото е идеално. Не мога да повярвам, че не ми хрумна по-рано. През цялото време е била под самите ни носове.

— Но… о, боже, добре, какво ще правим сега? — Тя забарабани с ръце върху масата, преливаща от ентусиазъм.

— Ще се отбием да кажем здрасти.

Глава 17

„Нали ги знаете лошите неща, дето все се случват на добрите хора? Ей такова съм.“

Надпис на тениска

Оставих на бара банкнота от двайсет долара, докато минавахме на бегом покрай него.

— Брад, ще ни опаковаш ли храната за вкъщи?

Той подаде глава през прозорчето за храна и вдигна ръце въпросително.

— Връщаме се веднага.

Втурнахме се през улицата към тухлена сграда с решетки на прозорците и голяма метална врата. Беше започнало да ръми.

— Май не е отворено — отбеляза Куки запъхтяно зад гърба ми.

Почуках на вратата, почаках и после почуках отново. След доста дълго време вратата беше отворена от полузаспало подобие на Хълк.

Реших да се усмихна. Главно защото не исках да си навлека гнева му.

— Здравейте. — Поднесох му картата си. — Името ми е Шарлот Дейвидсън, а това е Куки Ковалски. Частен детектив съм и помагам на полицията на Албукърки при разследването на един случай. — Полуизлъгах. — Може ли да поговоря с вас?

— Не. — Хълк беше кисел, задето са го събудили посред нощ. В сериала никога не се споменаваше за тази специфичност в неговия характер. Трябва да пиша на продуцентите.

И очевидно не беше впечатлен от картата ми. Вместо това извадих двайсет долара.

— Искам да ви задам само няколко въпроса. Търся изчезнала жена.

Той дръпна банкнотата от ръката ми и зачака въпросите ми.