Вторият гроб отляво

— О! — Извадих снимката на Мими от чантата си. — Виждали ли сте тази жена?

Той я оглежда като че цяла вечност. С тежка въздишка му подадох нова двайсетачка. Ако това продължеше, трябваше да потърся банкомат или щяхме да се озовем в окаяна безизходица.

— Може би — отговори той. Взе новата банкнота от ръката ми и заоглежда снимката по-отблизо. — А, да, това е Моли.

— Моли? — Моли звучеше логично, предвид че името й беше Мими. Би било сравнително лесно да свикне да отговаря на него за разлика от някое като Гуинивиър или Хилдегард.

— Да, почти сигурен съм. Но в момента всички спят.

— Слушай, нали знаеш как ако върху нас се кани да връхлети атомна бомба, няма начин да отложим прощаването си с живота до сутринта?

Той се изсмя. Кой казва, че Хълк няма чувство за хумор?

— Забавна си.

— Добре, мисли за мен като за атомна бойна глава. Наистина не мога да чакам до сутринта.

— Значи искаш да я видиш сега?

Мамка му, мислеше бързо.

— Със скоростта на светлината, приятел. Не си ли същински гений?

Той ми се намръщи в опит да разбере дали не го занасям.

Аз се наклоних към него.

— А после двамата с теб може да изтичаме до кафенето отсреща и да пием по чаша кафе.

— Не си мой тип.

По дяволите. Случи се. Какво прави едно момиче в такъв случай?

— Хубаво, ще ни пуснеш ли да влезем?

— Моят тип повече бие на… зелено.

— О, боже мой. — Извадих последната си двайсетачка. — Направо ме разори.

Той я измъкна измежду пръстите ми и отвори вратата.

— Ще трябва да се подпишете и ми е нужно копие от картата ти. После ще ви заведа при нея.

Пет минути по-късно Куки побутваше спяща жена, увита със сиво одеяло на едно от десетината легла, разхвърляни из помещение, подобно на гимнастически салон.

— Мими? — произнесе тя със силен шепот. За да помогне на Мими да разбере, че бяхме тук за нейно добро, Куки беше заела фенерчето на Хълк и го задържа близо до лицето си. Сърце не ми даваше да й кажа, че прилича на призрак.

— Мими, скъпа?

Мими се размърда и ни погледна изпод натежали клепачи, а после нададе най-силния и смразяващ кръвта вик, който бях чувала в живота си. Или поне от човешко същество. Бездомниците около нас реагираха различно. Някои подскочиха до тавана, а други продължиха да похъркват.

— Мими, това съм аз! — каза Куки и насочи лъча от фенерчето директно към лицето си. При което още повече заприлича на призрак, но някак по-младолик, тъй като светлината изглаждаше фините бръчици и придаваше на кожата й неутронно сияние.

Мими размаха крака във въздуха и трябваше да призная, че в опита й за самозащита нямаше много логика. После се сви в края на леглото и падна на пода.

Един мъж ме побутна отзад по крака.

— Какво става тук?

— Екзорсизъм, господине. Няма за какво да се тревожите.

Той се обърна недоволно на другата страна и продължи да спи.

Мими подаде глава изпод леглото.

— Куки? — попита тя с много по-овладян глас от преди.

— Да. — Куки бързо заобиколи леглото и й помогна да седне на него. — Дойдохме да ти помогнем.

— О, боже, съжалявам, помислих…

— Тече ти кръв — рече Куки и извади кърпичка от чантата си.

Мими докосна горната си устна и попи кръвта от носа си със салфетката, подадена й от Куки.

— Така става, когато животът ми премине пред погледа ми като на филмова лента. — Тя замълча и за миг се взря право пред себе си. — Освен това може да съм се напишкала, а може и да не съм.

— Хайде, мила. — Куки й помогни да се изправи, а аз се втурнах и застанах от другата страна на Мими. Срещу минималната цена от двайсет долара — този път от портмонето на Куки — успяхме да си осигурим един от офисите, където да поговорим.

— Бива си ги белите ти дробове, момиче — заявих и претърсих малкия хладилник за бутилка вода. Подадох й я, когато носът й спря да кърви.

— Много съжалявам за това — каза тя и размаха ръка пред лицето си. — Бях объркана. Нямах представа кои сте.

— Фактът, че Каспър, светещият дух, се тикаше в лицето ти, не помогна особено.

Куки направи гримаса.

— Мими, това е Чарли — представи ме тя.

— О, боже. — Тя се опита да се изправи, но краката не я държаха и рухна обратно на стола.

Протегнах ръка и хванах дланта й.

— Моля те, не ставай. Не съм толкова специална.

— От онова, което съм чувала — промълви тя и задържа ръката ми в своята, — ти си много повече от специална. Как ме намерихте?

Куки се усмихна широко.

— Това й е работата на Чарли. Добре ли си?

След няколко минути на запознаване и живописен разказ за начина, по който Мими се беше озовала в приюта за бездомни, включващ пиян таксиметров шофьор и малък, бързо овладян пожар, стигнахме до по-важната част от историята, защо се намираше в приюта за бездомни.

— Мислех, че тук никой не би ме потърсил. Вярвах, че няма да ме открият.

— Мими — смъмри я Куки, — Уорън и родителите ти са разтревожени до смърт.

Тя кимна.

— Това ще го преживея. По-добре разтревожени, отколкото мъртви.

Имаше логика в казаното от нея. Беше късно и главата ми беше на път да се пръсне. Реших да й разкажа за нашите подозрения и да продължим оттам.

— Спри ме, ако това вече си го чувала.

Мими се намръщи.