Вторият гроб отляво

— Да, мъртва съм. Знаех си! — Погледнах към тялото си, което лежеше проснато на пода. — Значи съм мъртва?

— Ни най-малко. — Той се приближи към мен, хвана брадичката ми и завъртя главата ми в двете посоки, за да провери нараняванията, причинени ми от злия Мъртог. — Трябваше да ме призовеш по-рано.

— Дори не знаех, че мога да го направя. Стрелях напосоки.

Той смръщи вежди.

— Обикновено не се налага да го правиш. Мога да почувствам емоциите ти, преди да са изплували на повърхността.

— Упоиха ме. Чувствах се наистина щастлива.

— Следващия път ме призови по-рано.

Наведох глава колебливо.

— Какво? — попита той.

— Онази вечер бях нападната от мъж с нож и доколкото си спомням, емоциите ми бяха доста силни. Теб те нямаше.

— Така ли мислиш?

Примигнах изненадано.

— Там ли беше?

— Разбира се, че бях. Ти се справяше отлично сама.

Не можех да не изсумтя.

— Очевидно си отишъл при някоя друга Чарли, заплашена от наръгване, защото мен едва не ме убиха.

— Но ти се справи. Между другото ти го казах и преди.

— Какво си ми казал?

— Способна си на повече, отколкото си мислиш. — Ъгълчетата на устата му потрепнаха от възможно най-чувствената усмивка и той скъси разстоянието между нас. — На много повече.

— Гарет! — изкрещях и се събудих само секунда по-късно до него. Обратно в тялото си, се изправих непохватно и се озърнах за Рейес. Бях ли сънувала всичко това? Би било типично в мой стил. Но изстрелите бяха спрели. — Какво стана? — попитах Смит.

— Стрелецът е мъртъв — отговори той, докато помагаше на господин Чао. — И ченгетата са наблизо, така че ние си тръгваме.

— Почакай, ти ли го спря?

Той изправи стенещия господин Чао на крака и го подхвана с ръка.

— Не бях аз.

— Почакай, ами Гарет? — попитах, докато той измъкваше колегата си навън. Отпред спря кола с Андре гиганта зад волана, известен още като техния трети човек Улрих.

— Ченгетата идват. Притискай раните.

— Благодаря — извиках зад гърба му. Обърнах се към Гарет и осъзнах, че кръвта, която бях видяла около главата си, не беше моята, а неговата. Открих най-тежката рана и, добре де, притиснах я.

Глава 16

„Национално дружество по сарказъм: притрябвала ни е вашата подкрепа.“

Стикер върху броня на кола

Беше късно, когато се вмъкнах в болничната стая на Гарет. Той още спеше и аз реших да се почерпя с намиращото се на подноса му. Мен ме бяха приели със сътресение, а него — с три прострелни рани. Така че той печелеше. Този път.

— Какво правиш? — попита Гарет с дрезгав от изтощението и медикаментите глас.

— Ям ти сладоледа — отговорих с уста, пълна с ванилов сладолед.

— Защо ми ядеш сладоледа?

Той наистина задаваше много глупави въпроси.

— Защото вече си изядох моя.

Гарет се засмя, а после се сгърчи от болка. Беше останал в операционната цяла вечност, после го бяха сложили в реанимацията, но сега беше в собствена стая, защото въпреки сериозната загуба на кръв, раните му вече не бяха животозастрашаващи.

— Тук си, за да се напъхаш в панталоните ми ли?

— Не носиш панталони — напомних му аз. — Носиш момичешка нощница с вграден вентилатор на задника. — Моят тоалет беше подобен, но Куки ми беше донесла клин за отдолу.

Лекарят се съгласи неохотно да ме изпише, след като накара Чибо и Куки да обещаят, че ще се погрижат да не заспивам през следващите дванайсет часа. В момента ми подготвяше документите. Беше късно, но наистина нямаше причина да оставам в болницата, след като очевидно компютърът ми беше вкъщи и там също можех да стоя будна. Можех да си запълвам времето като гледам снимки на Рейес в сайтовете.

Оставих сладоледа и се мушнах в леглото до Гарет.

— Не си егоист по отношение на одеялото си, нали?

Чувствах близостта на Рейес. Усещах напрежението му, когато се пъхнах при Гарет. Ревнуваше ли? От Гарет? Бях тук, защото сме приятели. Точка по въпроса. Бях тук, за да го утеша и успокоя.

— Много ми е неудобно — изръмжа Гарет.

— Не ставай глупав. Самото ми присъствие вдъхва спокойствие.

— Не точно.

Вдигнах ръката му над главата и я придърпах върху рамото си.

— Ох.

— Хайде стига де — смъмрих го с гримаса.

— Бях прострелян в рамото, на което се облягаш.

— На болкоуспокоителни си — отговорих и го потупах грубо по главата. — Ще го понесеш.

— Здравият разум не ти е присъщ.

Оставих главата му на мира с шумна въздишка и се отдръпнах от него.

— Така по-добре ли е?

— Щеше да бъде, ако можех да погаля Опасност и Уил Робинсън.

Като пренебрегнах вълната от гняв, която пропука из стаята, подобно на статично електричество, аз прикрих момичетата отбранително.

— Със сигурност не можеш да го направиш — заявих и го потупах по ръката, към която беше прикачена система.

Гарет се засмя, а после се хвана от едната страна заради болката. След секунда за възстановяване той попита:

— Има ли други части от тялото ти, освен гърдите и яйчниците, които си имат имена?

Едва миналата седмица му бях представила Опасност, Уил Робинсън, „Озари ме“ и последен, но не на последно място, десния ми яйчник Скоти.