Вторият гроб отляво

— Нямах никакви пари, за да инвестирам, когато Рейес проучваше пазара. Той ми поръча да се обадя на тази жена, която се опитваше да се срещне с него и предлагаше пари на пазачите срещу информация. И аз го направих. Казах й, че мъжът ми му е съкилийник и че мога да й предоставя всичко, желано от нея. Тя купи всеки грам информация, която притежавах. Буквално. С пари. Започнахме да се изчерпваме. — Тя се засмя силно. — Така се сдобих с първите хиляда долара, които да инвестираме.

— Продавали сте информация? — не можех да не се засмея с нея.

— Да, но предимно маловажни подробности. Нищо, което би могло да му навреди в последствие. От време на време Рейес ме караше да й подавам по нещо важно за миналото му, за да поддържаме интереса й. Въпреки това имаше неща, които той не искаше да изплуват, но тя се добра до тях чрез пазачите. Нямахме представа как успяваха да го направят.

Мисля, че бях наясно за едно от тях.

— Едно от тези неща е информацията за сестра му, нали?

Бианка се намръщи.

— Да. Нямаме представа как пазачите са научили за нея.

— Рейес никога не говореше за сестра си — потвърди Амадор.

Бях убедена, че щатските шерифи са разбрали за Ким от някой от тези уеб сайтове. Но Амадор беше прав. Рейес беше абсурдно умен. Не че вече не го знаех, но… Я почакай. Заоглеждах го внимателно.

— Ами снимките на Рейес под душа?

— Как мислиш, че платихме първоначалната вноска за тази къща?

Ченето ми увисна.

— Рейес знаеше ли?

Той се засмя високо.

— Идеята беше негова. Знаеше, че жената ще плати добре за тях, а той искаше да имаме тази къща.

Бях смаяна. Направил е всичко това заради приятелите си. А в същото време искаше да вярвам, че се разхожда наоколо и наранява невинни хора. В момента се съмнявах в това повече от всякога. Но ако умреше? Наистина ли би загубил човешката си същност? Изобщо беше ли възможно това?

Надявах се нещо в разговора ни да ми подскаже къде се намираше Рейес, нещо, което семейство Санчес дори не осъзнаваше, че знае, но нищо не ми се наби на очи. Оставих им визитната си картичка и станах от кухненската маса. Амадор се втурна под душа, а Бианка ме изпрати до вратата.

— И какво каза той за мен? — попитах.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не, питам сериозно. Спомена ли дупето ми?

Влязох в жилищната сграда, където се намираше моят апартамент, с глава, преливаща от мисли за Рейес и изпълнено с надежда сърце. Не бях сигурна за причината. Може би знанието, че е още жив беше достатъчно да повдигне духа ми. Никога не бях осъзнавала, че мога да чувам ударите на сърцето му, но като се върнех назад, всъщност винаги съм ги чувала. Главно в състояние на полусън, когато не съвсем ясни сънища се плъзгат по повърхността на подсъзнанието. Ударите на сърцето му ме приспиваха и изпращаха в състояние на забрава.

Пъхнах ключа си в ключалката и чух гласа на госпожа Алън от другия край на коридора.

— Чарли? — произнесе тя тихо.

Сега пък какво? Единственият път, когато госпожа Алън говори с мен, беше след бягството на пудела й Пи Фи и й беше нужен лицензиран детектив, за да го намери. Принц Филип беше истинска напаст, ако питате мен. Имах сериозни подозрения, че онзи, на когото въобще му бе хрумнала идеята да създаде тази порода, най-вероятно беше продал душата си на дявола. Сериозно? Пудел?

Обърнах се към нея. Ако не друго, щях да получа чиния с домашни курабии. Госпожа Алън смяташе, че домашните курабии са достатъчна отплата, задето бях прекарала часове в издирване на най-голямата напаст в Америка. Което всъщност ме устройваше.

— Здравейте, госпожо Алън — отговорих и се запътих към нея. В следващия миг чух странен звук. После почувствах силна болка в главата и полетях към пода. Единственото, което успях да помисля, преди да потъна в мрак, беше: „Не е истина“.

Глава 15

„Къде отивам и защо съм в тази кошница?“

Стикер върху броня на кола

Главата ми се разтресе — същата тази, която преди малко беше пострадала от тъп предмет — от удара в стената на нечий багажник. Това ме разбуди. Но бързо започнах да губя почва под себе си, потъвайки в забрава с всеки удар на сърцето си. Гъстият мрак се канеше да ме погълне, а това ме караше да се боря със зъби и нокти, за да се вкопча в ясния си разсъдък.

Концентрирах се върху острата и пулсираща болка в главата си, върху факта, че ръцете и краката ми бяха вързани, а също и върху бученето на двигателя и шума от гумите по асфалта под мен. Ако това беше начинът на Куки най-сетне да ме натика в багажника на някоя кола, за Коледа щеше да получи толкова кутии с кола маска за бикини зоната, че щяха да й стигнат за цяла година.

— Какво правиш?

Наложих си да отворя очи пред ухилената физиономия на тринайсетгодишния член на банда Ейнджъл. Слава богу. Той със сигурност можеше да ме измъкне от тази каша. Навеждаше се към мен от задната седалка. В този момент бих дала всичко да съм безтелесна.

— Умирам — изграчих, тъй като гърлото ми беше пресъхнало и правеше гласа ми дрезгав. — Върви да доведеш помощ.