ЖАЖДА

— Така е, патологии има всякакви. Или ако нещо в момента го няма, то рано или късно ще се появи. Сексуалността ни се обуславя от начина ни на мислене и нашия темперамент. А те са предпоставка за безброй възможности. Дендрофилията е сексуална възбуда от дървета. Страдащите от какорафиофилия пък се възбуждат от провал. Но за да има един учен основания да обособи дадено явление като вид сексуално разстройство, е необходимо то да е доказано разпространено и да се проявява в определени общи изяви. Смит и неговите единомишленици митомани изкуствено изфабрикуваха нова парафилия. Прекалиха. Не съществува такава група вампиристи, които да следват определен предвидим модел на поведение и чиито членове да са носители на отличителни общи характеристики. — Ауне си закопча палтото и тръгна към вратата. — Колкото до твоята фобия от близост и неспособността ти да прегърнеш за довиждане най-добрия си приятел, виж, тук вече имаме добра основа за изграждането на психологическа теория. Поздрави Ракел и й предай, че стискам палци мигрената й да отшуми от само себе си. Хари?

— Какво? А, да, разбира се. И ти да поздравиш твоите момичета. Дано проблемите с Аурура отшумят.

Ауне си тръгна. Хари остана, загледан унесено в празното пространство. Снощи влезе в дневната и завари Ракел да гледа филм. Хвърли поглед към екрана и я попита дали режисьорът е Джеймс Грей. Всъщност зърна съвсем неутрален кадър от безлюдна улица. Без хора, без автомобили. Кадърът не беше заснет под специфичен ракурс. Две секунди от филм, който Хари не беше гледал. Е, един кадър, разбира се, никога не може да е напълно неутрален. И все пак Хари нямаше никаква представа защо приписа филма точно на този режисьор. Навярно защото преди няколко месеца бе гледал друга негова лента. Вероятно обяснението се криеше именно там: машинална, съвсем тривиална асоциация. Двусекунден отрязък, съдържащ един-два емблематични детайла от изгледания цял филм, се беше завихрил в мозъка му толкова бързо, че Хари сам не можеше да определи как е разпознал режисьорския почерк.

Извади мобилния си телефон.

Подвоуми се. После потърси номера на Катрине Брат. Не се бяха чували повече от шест месеца — след последния й есемес за рождения му ден. Тогава той й отговори с лаконичното „благодаря“. Без главна буква, без точка. Знаеше, че тя няма да изтълкува погрешно словесната му пестеливост. Катрине беше наясно: краткият отговор не е израз на пренебрежително отношение, а резултат от неприязънта му към дългите текстови съобщения.

Сега тя не му вдигна.

Хари набра вътрешния й номер в отдела.

— Охо, небезизвестният Хари Хуле! — обади се Магнюс Скаре. Дебело подчертаната ирония беше съвсем недвусмислена. Хари никога не бе имал много фенове в Отдела. И Скаре не преливаше от любов към него. — Днес не съм виждал Брат. Твърде странно поведение за новоизлюпен шеф. Затрупани сме с работа, а нея никаква я няма.

— Мхм. Ще й предадеш ли, че…

— Звънни й пак. Имаме си предостатъчно задачи.

Хари затвори. Забарабани с пръсти по ръба на бюрото, докато оглеждаше купчината предадени курсови работи в единия край и тестето снимки в другия. Започна да размишлява над аналогията на Белман. Хищник. Лъв? Защо пък не? Какво му е на лъва? Някъде му беше попаднала информация, че когато ловувал сам, извън прайда, успеваемостта на лъва падала до петнайсет процента. Сети се и за още факти. За да умъртви по-едра плячка, лъвът я души, защото не може да й прегризе гърлото. Сключва челюсти около гърлото й и притиска трахеята. А това отнема време. Ако плячката е голяма, воден бивол например, се случва лъвът да виси часове наред, вкопчен в гърлото му. Дори след толкова продължително мъчение и за двамата понякога пуска жертвата си, без да постигне успех. С разследването на убийства е кажи-речи същото. Къртовски труд и често никаква награда.

Обеща на Ракел да не се връща. Обеща го на себе си.

Хари пак погледна тестето снимки на Елисе Хермансен. Името автоматично се бе запечатало в паметта му. Както и подробностите от обстановката. Но не отделните детайли го навеждаха на тревожната мисъл, а съвкупността. Впрочем филмът, който Ракел си беше пуснала, оказа се, се казва „Мръсни пари“. Режисьорът не бил Джеймс Грей. Хари бе сгрешил. Петнайсет процента успеваемост. И все пак…

Нещо в позата на легналата жертва го смущаваше. В начина, по който беше поставена. В аранжировката. Нещо като ехо от забравен сън. Вик в гората. Глас на мъж, чието име се опитваше да си спомни. На измъкналия се безнаказано.

Хари се сети какво си бе мислил веднъж по повод рецидивите на алкохолната си болест: когато прояви слабост, развинти капачката на бутилката и си сипе едно, решението за това действие е взето много по-рано. А щом веднъж е взето, оттам насетне е нужен само удобен повод. И той рано или късно се появява. В даден момент бутилката се озовава пред зависимия. Отдавна го е чакала. Както и той нея. Останалото го свършват противоположните заряди, магнитните полета и прочее неизбежни проявления на физичните закони.

Мамка му, мамка му.