ЖАЖДА

Хари скочи от стола, грабна си коженото яке и излетя навън.

Застана пред огледалото. Нагласи си якето. За последен път прочете описанието й. Вече му стана антипатична. Името й се пишеше с W, а не с V като неговото. Дори само този факт беше достатъчна причина да бъде наказана. Лично той би набелязал по-различна жертва, някоя, която повече да отговаря на неговия вкус. Например Катрине Брат. Но решението го вземаше друг. Жената с буквата W в името си го очакваше.

Закопча и последното копче на якето си. И излезе.

ОСМА ГЛАВА

Петък, през деня

— И как успя да те навие Белман? — Гюнар Хаген стоеше пред прозореца с гръб към Хари.

— Ами как — прозвуча характерен глас; нямаше начин да го сбъркаш. — Отправи ми предложение, което не можах да отхвърля.

В гласа се долавяха повече сипкави нотки, но иначе бе запазил плътността и спокойствието си. Колежка от отдела бе споменала пред Хаген, че единственото хубаво в Хари Хуле бил гласът.

— Какво предложение?

— Половината от работното ми време ще се заплаща по тарифите за извънреден труд и съответно ще ми се удвоят точките за пенсия.

— И не си поставил никакви условия? — засмя се началникът на отдела.

— Само едно: лично да си подбера екипа. Трима души ми стигат.

Гюнар Хаген се обърна. Хари седеше свлечен върху стола пред бюрото на началника с изтегнати напред крака. По слабото му лице се бяха появили нови бръчки, а късата гъста руса коса се беше осланила по слепоочията. Но затова пък бе понапълнял от последната им среща. Макар и не съвсем бистри, склерите около проницателните сини ириси не бяха замрежени от червени паяжини като в най-тежките му периоди.

— Още ли си сух, Хари?

— Като норвежки нефтен кладенец, шефе.

— Хм. Нали си наясно, че норвежките нефтени кладенци не са сухи, а временно затворени, докато се вдигне цената на петрола.

— Е, именно това исках да кажа. И при мен е временно.

— Все си мислех, че с годините ще съзрееш — поклати глава Хаген.

— Голямо разочарование, а? Не помъдряваме, само остаряваме. Катрине още ли е някъде в разход?

— Да — Хаген провери телефона си.

— Дали да не й звъннем пак?

— Халстайн! — извика женски глас от дневната. — Децата пак искат да се правиш на ястреб!

Халстайн Смит въздъхна примирено, но доволно, и остави върху кухненската маса книгата „Христоматия за секса“ от Франсиска Туин. Отхапването на женски мигли минавало, пишеше там, за проява на страст на Тробрианските острови, владение на Папуа Нова Гвинея — безспорно любопитен факт, но Халстайн не откри в цялата книга нищо, подходящо да му свърши работа за научния апарат към докторската му дисертация. Е, в такъв случай по-добре да достави малко радост на децата си. Дори да се оплаче, че е изморен, защото само допреди малко ги бе забавлявал с превъплъщението си, няма да го пощадят. Все пак рожденият ден е веднъж годишно. Ако имаш четири деца — както в неговия случай — четири пъти. А ако децата си устройват детско парти и на рождените дни на родителите, стават шести пъти в годината. Когато същите тези деца настояват да празнуват и половинките от всяка година, общо броят на тържествата набъбва до дванайсет. Халстайн вече вървеше към дневната, откъдето се чуваше как децата гълъби са започнали да гукат в очакване на ястреба. Ненадейно някой позвъни на вратата.

Жената на стълбите прикова поглед в главата на Халстайн, без изобщо да се опитва да прикрие изумлението си.

— Завчера по невнимание консумирах ядки, а съм алергичен — обясни той и почеса сърбящите яркочервени петна по челото си. — След няколко дни ще избледнеят.

По погледа на жената обаче схвана, че не обривът е привлякъл вниманието й.

— О, това ли — той смъкна козирката. — Уж трябва да прилича на ястребова глава.

— На мен ми прилича на кокоша. Казвам се Катрине Брат и работя в Отдела за борба с насилието в Осло.

— Сещам се — Смит наклони глава. — Вчера ви даваха по телевизията. Заради публикацията ми в Туитър ли идвате? Телефонът ми буквално прегря. Изобщо не съм искал да вдигам толкова шум.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. Само дано нямате нищо против малко… детска глъч.

Смит обясни на малчуганите, че в момента има работа, и заведе полицайката в кухнята.

— Като ви гледам, чаша кафе ще ви дойде добре — той й наля, без да дочака отговор.

— Снощи си легнах късно. Успах се и още не съм се разсънила. За капак си забравих и телефона вкъщи. Може ли да използвам вашия, за да съобщя в службата?

Смит й подаде мобилния си апарат. Полицайката прикова безпомощен поглед в допотопния „Ериксон“.

— Децата го наричат „вай-вай-фон“, хаха. Да ви помогна ли?

— Няма нужда, ще си припомня как се действаше. А вие погледнете тази снимка и ми кажете каква информация ще извлечете от нея.

Подаде му фотографията и го остави да я изучава, докато тя натискаше клавишите.

— Желязно съзъбие — установи той. — От Турция ли е?

— Не, от Каракас.