Баудолино

Тази задача възвърнала духа на Баудолино. Фридрих вече се готвел да подпише окончателен мир с ломбардските общини и Баудолино си казал, че в края на краищата досегашното му поведение е било само въпрос на заинатяване. Фридрих не можел да търпи един град, създаден без негово разрешение, който при това носел името на неговия враг. Добре, ако Фридрих имал възможност да основе отново този град, дори и на същото място, макар и с друго име, както бил основал отново Лоди на друго място, но със същото име, можел да излезе с чест от сложното положение. Колкото до александрийците, какво искали те? Да имат свой град и да търгуват. Само случайно го били нарекли на Александър III, който бил умрял, така че не би могъл вече да се обиди, ако го нарекат другояче. Една хубава сутрин Фридрих щял да строи конниците си пред стените на Александрия, всичките й жители щели да излязат навън, няколко реда епископи щели да влязат в града и да го разосветят, ако изобщо някога е бил осветяван, или пък да го откръстят и след това кръстят наново, наричайки го Цезарея, град на Цезар; александрийците щели да минат пред императора, отдавайки му почит, после щели да се върнат, за да встъпят във владение на напълно новия град, сякаш бил друг, току-що основан от императора, и щели да заживеят в него доволни и щастливи.

Явно Баудолино бил на път да се излекува от отчаянието си чрез един нов полет на плодовитото си въображение.

На Фридрих идеята му допаднала, само че бил затруднен да се върне в Италия, защото тъкмо тогава уреждал важни въпроси с германските си феодали. Баудолино се нагърбил с преговорите. Не смеел да влезе в Александрия, но пред портите го посрещнали родителите му и тримата заедно се облели в сълзи на облекчение. Старите приятели се държали така, сякаш Баудолино никога не се бил женил, и преди да започнат разговора за мисията му, го завлекли в старата им кръчма и го подредили хубаво с едно добро бяло винце от Гави, недотам силно, че да го приспи, но достатъчно, за да възбуди плодовития му ум. Тогава Баудолино им разкрил своята идея.

Първи реагирал Галяудо:

— Това е, стоял си при оня и си станал пън като него. Но внимавай, защото, ако се хванем на тази въртележка, и първо да излизаме, после да влизаме, и фръц-фръц, ти излез, та да вляза аз, не, благодаря, мини ти първи, и току-виж някой надуе гайдата и сме заскачали като на празника на свети Баудолино…

— Не, добре го е намислил — казал Бойди, — само че после вместо александрийци ще трябва да се наричаме цезарейци, а мен ме е срам, аз не мога да го кажа на нашите от Асти.

— Стига сме говорили глупости, ще ни познаят винаги — възпротивил се Оберто дел Форо. — Аз го оставям да преименува града, но не мога да преглътна да марширувам пред него и да му отдавам почести: все пак ние му го завряхме в задника, а не той на нас, и да не се прави на много важен.

Кутика от Куарниенто рекъл да става каквото ще с името, и че кой щял да ти гледа дали градът се нарича Цезарета или Цезарона, той бил съгласен Цезира, Оливия, Софрония или Евтропия, но въпросът бил дали Фридрих иска да им изпрати свой управител, или щял да се задоволи да узакони консулите, които те щели да си изберат.

— Върни се да го питаш какво смята да прави — казал Гуаско на Баудолино.

Но Баудолино отговорил:

— Как не! Аз ще превалям напред-назад Алпите, докато вие продължавате да спорите. Не, драги мои, вие ще упълномощите двама от вас да дойдат с мен при императора и заедно ще стигнем до нещо, което да е добро за всички. Фридрих, като види отново двама александрийци, ще хване глисти и ще видите, че само и само за да не гледа лицата им, ще приеме споразумението.

Така с Баудолино заминали двама пратеници на града. Ансело Кондзани и Теобалдо, роднина на Гуаско. Срещнали се с императора в Норимберг и споразумението било подписано. Дори въпросът е консулите бил решен веднага, необходимо било само да се спази формата, щели да ги избират александрийците, но при условие да бъдат назначени от императора. Колкото до отдаването на почести, Баудолино издебнал мига, когато Фридрих бил сам, и му казал:

— Татко мой, ти не би могъл да отидеш, ще трябва, значи, да изпратиш свой представител. И ще изпратиш мен. В крайна сметка аз съм придворен и като такъв ти, с безкрайната си доброта, ме удостои с рицарски пояс и аз станах Ritter, както казват тук.

— Да, но принадлежиш все така към благородничеството по заслуга, имаш право да притежаваш феоди, но нямаш право да раздаваш земи на други и не можеш да имаш васали, и…

— И смяташ, че това много интересува моите съграждани, за които който е на кон, той командва? Те отдават почит на твоя представител и следователно на теб, но твоят представител съм аз, а пък аз съм от техните, и следователно те нямат чувството, че отдават почит на теб. Освен това, ако искаш разните там клетви, ще наредиш да ги положи някой твой камерхер, който ще стои до мен и онези няма дори да забележат кой от двама ни е по-важен. Трябва да разбереш как са направени хората. Ако оправим тази история веднъж завинаги, няма ли да е добре за всички?