Баудолино

— Не, господин Никита. Реших, че щом ориста ми е такава, ще е безполезно да се опитвам да стана като другите. Вече бях посветен на лъжата. Мъчно е да обясня това, което ми минаваше през главата. Казвах си: докато измисляше нещата, които измисляше, те не бяха истински, но ставаха такива. Направи да се появи свети Баудолино, създаде библиотека в Сен Виктор, накара влъхвите да скитат по света, спаси своя град, угоявайки една мършава крава, ако има доктори в Болоня, заслугата е и твоя, направи така, че в Рим да се появят чудеса, каквито римляните не са и сънували, тръгвайки от една измислица на оня Хуго де Габала, създаде едно царство, дето няма по-хубаво от него, влюби се в една илюзия и я накара да пише писма, които никога не бе писала, та всички, които ги четяха, се смайваха, дори и тази, която изобщо не бе ги писала, а беше императрица. А единствения път, когато рече да направиш нещо истинско, с една жена, която беше тъй искрена, че повече не можеше да бъде, се провали: създаде нещо, каквото никой не би могъл и не би искал да си представи. Така че по-добре да се оттеглиш в света на своите невероятни чудеса, защото в него поне можеш да решаваш колко невероятни да бъдат.

19. Баудолино променя името на своя град

— О, бедни Баудолино — каза Никита, докато продължаваха да се подготвят за пътуването, — в разцвета на силите си останал без съпруга и син. Нещастен аз, който бих могъл да изгубя утре плътта от своята плът и моята скъпа съпруга от ръката на някой от тези варвари! О, Константинопол, ти, цар на градовете, скиния на Всевишния Бог, възхвала и гордост на твоите управници, сладост за чужденците, песен на песните, блясък на блясъците, рядък съсъд на най-редки чудеса, какво ще стане с нас, които сме принудени да те напуснем, голи, каквито сме излезли от утробите на майките си? Кога ли, о, Константинопол, ще те видим отново не такъв, какъвто си сега, долина на плача, тъпкан от вражи войски?

— Мълчи, господин Никита — успокояваше го Баудолино, — и не забравяй, че може би за последен път вкусваш от тези великолепни ястия, достойни за Апиций. Какви са тези топки от месо, от които се разнасят всички ухания на пазара ви за подправки?

— Това са кюфтенца и вкусът им иде от кардамона и от щипката мента, с които са омесени — отвърна Никита, бързо утешен. — А за последния ден успях да доставя и малко анасонова ракия, която трябва да опиташ, докато се разтваря като облак във водата.

— Добра е, не притъпява чувствата, а прави всичко да ти изглежда като насън — каза Баудолино. — Трябваше да имам от нея след смъртта на Коландрина, може би щях да успея да я забравя, както ти вече забравяш нещастието на твоя град и страховете си пред това, което може да се случи утре. Докато от виното на нашите места ми ставаше още по-тежко, то те приспива отведнъж, но когато се събудиш, се чувстваш по-зле отпреди.

Цяла година била нужна на Баудолино, за да успее да се измъкне от меланхоличната лудост, която го била обхванала, една година, за която той не си спомнял нищо освен това, че непрекъснато препускал през гори и поля, след това отсядал някъде и пиел, докато изпаднел в дълъг и неспокоен сън. В сънищата си виждал как най-сетне намира Зосим и му изтръгва (заедно с брадата) картата, за да стигне до едно царство, където всички новородени били тинсирети и метагалинарии. В Александрия не се върнал — боял се, че баща му, майка му или Гуаско и неговите хора ще му заговорят за Коландрина и за нероденото дете. Често търсел приют при Фридрих, който го приемал с бащинско разбиране и съчувствие и го разтушавал, като му говорел за красивите и добри дела, които той можел да извърши за империята. Докато един ден му казал да потърси решение за Александрия, защото гневът му се бил укротил и за да достави удоволствие на Баудолино, пожелал да излекува тази vulnus36, без да е принуден да разруши града.