Читаем Баудолино полностью

— Да — съгласил се Баудолино. — После ще си го наричате както си беше, защото така го наричаше моята Коландрина, иначе, като е в Рая, няма да знае къде да ни изпрати благословиите си.


— Тогава, господин Никита, се чувствах почти примирен с нещастието си, защото на сина, който не бях имал, и на жена си, която бях имал за твърде кратко време, поне бях дал един град, който никой вече нямаше да потиска. Може някой ден — прибави Баудолино, вдъхновен от анасоновата ракия, — Александрия да стане нов Константинопол, трети Рим, с безброй кули и базилики, чудо на вселената.

— Дай Боже! — пожела Никита и вдигна чашата си.

20. Баудолино отново открива Зосим

През април, в Костанца, императорът и Съюзът на ломбардските градове подписали окончателен договор. През юни от Византия дошли неясни вести.

Мануил вече три години не бил сред живите и престолът му бил зает от сина му Алексий, който бил почти дете.

— Зле възпитано дете — вметна Никита, — което нямаше никаква представа за човешките радости и болки и прекарваше дните си в безгрижие, посвещавайки се на лова, надпрепусканията и детските игри.

В двора разните претенденти за престола мислели как да спечелят на своя страна майка му, василисата, като се заливали глупашки с благовония и се кичели с огърлици, както правят жените; всички пилеели парите на хазната, всеки, преследвайки своите цели в битка срещу останалите — сякаш един строен носещ стълб на държавата бил съборен и всичко заплашвало да рухне.

— Сбъдваше се чудото, придружило смъртта на Мануил — каза Никита. — Една жена роди мъжко дете с къси крайници и прекомерно голяма глава, което предсказваше настъпването на полиархията, която е майка на анархията.

— Това, което бързо узнах от нашите шпиони, е, че един братовчед, Андроник, кроял тайни планове.

— Той беше братов син на Мануиловия баща и значи се падаше чичо на малкия Алексий. Дотогава беше живял в изгнание, защото Мануил го смяташе за лукав предател. По това време се бе сближил с младия Алексий, сякаш разкаян за прежните си дела, искаше да му предложи закрила и така постепенно все повече добиваше власт. Със заговори и отровителства той полека-лека се изкачваше по стълбата към върховния престол, докато накрая, вече остарял и разяден от завист и омраза, бе подсторил гражданите на Константинопол да се разбунтуват и да го провъзгласят за василевс. Докато приемаше светата нафора, се закле, че поема властта, за да закриля още младия си племенник, но веднага след това неговият зъл гений Стефан Агиохристофорит удуши с тетива невръстния Алексий. Като му донесоха тялото на нещастника, Андроник заповяда да го хвърлят в морето, като първо му отрежат главата, която после скрили в едно място, наречено Катабат. Не разбрах защо точно там, тъй като това е един стар манастир, отдавна разрушен, досами стената на Константин.

— Аз знам защо. Моите шпиони ми донесоха, че с Агиохристофорит бил и един много начетен монах, когото Андроник, след смъртта на Мануил, бил взел при себе си като познавач на магическите изкуства. И каква случайност, той се наричал Зосим и бил прочут с това, че викал духове на покойници в развалините на този манастир, където си бил устроил нещо като подземен дворец… Така открих Зосим или поне научих къде да го намеря. Това стана през ноември 1184-та, когато неочаквано почина Беатрикс Бургундска. — Баудолино замълча и отпи дълга глътка от чашата си. — Приех тази смърт като наказание. Беше справедливо след втората жена на живота ми да умре и първата. Бях вече над четирийсетгодишен. Чувал бях за една черква в Тердона, че кръстените в нея живеели до четирийсет години. Аз бях преминал границата, дадена на избраните от Господа, и можех значи да си умра спокоен. Трудно ми беше да гледам Фридрих: смъртта на Беатрикс го беше смазала, искаше да се грижи за първия си син, вече двайсетгодишен, но все така болнав, и бавно подготвяше втория си син, Хенрих, за свой наследник, като го короняса за крал на Италия. Остаряваше, бедният ми баща, беше побелял Червенобрадия… Бях се връщал още няколко пъти в Александрия и виждах, че истинските ми родители стареят още по-бързо. Побелели и крехки като белите кълба, които се търкалят из полето напролет, изгърбени като храсти при вятър, те прекарваха дните си около огъня в караници за една паница, поставена не на място, или за някое яйце, изпуснато на пода. И всеки път, когато отивах да ги видя, ме упрекваха, че изобщо не ходя при тях. Тогава реших да поставя живота си на карта и да отида да търся Зосим във Византия, па макар и с риск да завърша ослепен и в тъмница годините, които ми оставаха.


Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза