Баудолино

И в средата на март 1183-та била извършена церемонията. Баудолино, нагизден в най-тържествени дрехи, с ръка върху дръжката на меча и яхнал бял кон, който за миг не оставал мирен, изглеждал по-важен от маркиза на Монферато и родителите му го изпивали с очи.

— Накичен е като куче на някой господар — смаяна възкликнала майка му.

Тъй като бил съпроводен от двама носители на императорските гербове, от императорския камерхер Рудолф и от безброй други благородници и епископи, вече никой не възразил срещу появата му. А там били и представители на други ломбардски градове като Ланфранко от Комо, Сиро Салимбене от Павия, Филипо от Казале, Джерардо от Новара, Патинерио от Осона и Малависка от Бреша.

След като Баудолино застанал точно срещу вратите, всички александрийци тръгнали да излизат един след друг, здравите с малките деца на раменете и подкрепящи старците, болните, качени на талиги, а също и лудите и идиотите, и героите от обсадата, останали с по един крак, с по една ръка или направо по задник върху дъска с колелца, тласкана с ръце. Понеже не знаели колко време ще останат вън, мнозина носели храна, кой хляб и суджук, кой печено пиле, кой кошница с плодове, тъй че картината заприличала на един прекрасен излет.

А било още студено и полята били покрити със слана, тъй че сядането било живо мъчение. Тези граждани, току-що лишени от домове, стоели прави, потропвали с крака, духали в шепите си и някои казвали:

— Хайде, няма ли вече да свършва този панаир, че сме оставили яденето на огъня?

Хората на императора влезли в града и никой не видял какво правят вътре, дори Баудолино, който чакал отвън завръщането на процесията. По едно време излязъл един епископ и съобщил, че това е град Цезарея по милостта на свещения римски император. Благородниците зад Баудолино вдигнали мечове и знамена с възгласи в прослава на великия Фридрих. Баудолино препуснал, приближил се до първите редове на излезлите и възвестил в качеството си на императорски пълномощник, че Фридрих току-що е основал нов град, обединяващ седемте селища Гамондио, Маренго, Берголио, Роборето, Солеро, Форо и Овилио, че му бил дал името Цезарея и че позволявал на жителите на въпросните селища, събрани пред стените му, да встъпят в собственост на гореспоменатия укрепен с високи кули дар.

Императорският камерхер изброил някои от условията на договора, но всички били измръзнали и разсеяно слушали подробностите около разните regalia, данъци, такси и всичко останало, което правело споразумението валидно.

— Да вървим, Рудолф — казал Баудолино на императорския камерхер. — Все едно всичко това е само един фарс и колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

„Изгнаниците“ започнали да се завръщат, всички без Оберто дел Форо — той, който бил победил Фридрих, не приел позора на това приветствие и вместо сам да отиде при него, му бил изпратил като посланици на града Анселмо Кондзани и Теобалдо Гуаско. Като минали пред Баудолино, посланиците на новата Цезарея положили формално клетва, но на такъв ужасен латински, че ако по-късно биха казали, че са се заклели в обратното, не би имало начин да бъдат опровергани. Що се отнася до другите, те минавали след тях с нехайни поздрави, а някои казвали:

— Здрасти, Баудолино! Как си, Баудолино? Добра среща, Баудолино. Доживяхме да се видим. Кой те сложи тук бе, Баудолино?

Галяудо пък промърморил, че тази работа не била сериозна, но все пак си свалил шапката и тъй като я свалял пред своя син, този негодник, поздравът явно бил по-горчив за него, отколкото ако бил лизал краката на Фридрих.

Като свършила церемонията, както ломбардците, така и тевтонците се отдалечили бързо-бързо от града, сякаш се срамували от стореното. А Баудолино последвал другарите си и чул, че някой казва:

— Гледай ти какъв хубав град!

— Ама знаеш ли, че съвсем прилича на онзи, как се казваше, дето преди беше тук?

— Гледай ги тия алемани, бива си ги! Докато се обърнеш, ти построили един град за чудо и приказ!

— Виж там, в дъното, оная къща, съвсем като моята, направили са я точ в точ същата!

— Ей, хора, благодарете се, че сте получили даром този град, и недейте много да знаете!

— А ти пък не се надувай много, че ще вземеш да си повярваш!

Хубав ден бил. Баудолино свалил всички знаци на властта си и отишъл да празнува. На площада пред катедралата девойките танцували; Бойди отвел Баудолино в кръчмата и в нея, сред мирис на чесън, след малко всички си точели вино направо от бъчвите, защото на тоя ден вече не трябвало да има господари и слуги, и това се отнасяло особено за прислужничките от кръчмата, понеже някои от тях вече били отведени на горния кат, тъй като, няма как, мъжът е ловец.

— Божа кръв — казал Галяудо, като полял ръкава си, за да покаже, че тъканта не попива виното, и то наистина — знак, че си го бивало — се търколило по нея на гъста рубинена капка.

— Засега, още някоя и друга година, ще го наричаме Цезарея, поне в пергаментите с печатите — прошепнал Бойди на Баудолино. — А после пак ще му викаме по старому и бас държа, че никой няма да забележи.