Баудолино

— Мисля, че да, защото за пръв път се женех и не знаех добре какво да правя с жената освен онези работи, които съпрузите правят през нощта, но през деня не знаех дали трябва да я галя като дете, да се отнасям към нея като към дама, да й се карам за нейните малки глупости, защото още имаше нужда от баща, или да й ги прощавам, което можеше да я разглези. Докато към края на първата година не ми каза, че очаква дете, и тогава започнах да я гледам, сякаш беше Дева Мария, като се връщах, й исках прошка за това, че я съм оставил сама, водех я на църква в неделя, за да видят всички, че добрата съпруга на Баудолино се готви да го дари със син, и малкото вечери, в които бяхме заедно, си говорехме какво ще правим с този Баудолинчо-Коландринчо, който тя носеше в корема си, тя понякога си мислеше, че Фридрих може да го дари с херцогство, а и аз за малко да повярвам в това. Разказвах й за царството на отец Йоан и тя казваше, че не би ми позволила да замина сам за всичкото злато на света, защото кой знае какви красиви дами имало там, и искаше да види това място, което навярно било по-красиво и по-голямо от Александрия и Солеро, взети заедно. След това й казах за Градала, а тя ме гледаше с разширени очи: „Представяш ли си, Баудолино, отиваш там, връщате се с чашата, от която е пил Иисус, и ставаш най-прочутият рицар на християнството, издигаш светилище за този Градал в Монтекастело и се стичат да го видят чак от Куарниенто…“ Мечтаехме си като деца и аз си казвах: „Бедни Абдул, мислеше си, че любовта е една далечна принцеса, а ето, моята е така близка, че мога да я погаля зад ухото и тя се смее и ми казва, че я гъделичкам.“ Но щастието беше кратко.

— Защо?

— Защото точно когато тя беше непразна, александрийците встъпиха в съюз с Генуа срещу хората на Силвано д’Орба. Бяха трима души и половина, но по това време обикаляха около града и ограбваха селяните. Един ден Коландрина била излязла извън градските стени да набере цветя, защото била узнала, че се връщам. Спряла се до едно стадо овце да поприказва с овчаря, който бил човек на баща й, и в това време една банда от тия разбойници се втурнала да граби овцете. Може би не са искали да й сторят зло, но я блъснали, тя паднала, овцете се разбягали и я изпотъпкали… Овчарят си плюл на петите. Роднините й я намерили трескава чак късно вечерта — тръгнали да я търсят, защото не се била прибрала. Гуаско изпратил човек да ме открие, аз се завърнах в галоп, но вече бяха изминали два дни. Заварих я на смъртно легло. Като ме видя, започна да се оправдава, защото, казваше, детето се родило преждевременно и вече мъртво, кореше се, че не е успяла да ме дари със син. Приличаше на малка восъчна Богородичка и трябваше да приближа ухото си до устните й, за да разбера какво ми казва. „Не ме гледай, Баудолино — чух я да шепне, — лицето ми е подпухнало от плач и освен лоша майка, заварваш и грозна жена…“ Издъхна, като ме молеше за прошка, докато аз молех нея да ми прости, защото я бях оставил сама в момент на опасност. После поисках да видя мъртвичкото, те не ми разрешаваха, но… Беше, беше… — Баудолино спря. Вдигна лицето си нагоре, сякаш не искаше Никита да види очите му. — Беше едно грозничко — проговори след малко, — каквито си представяхме, че живеят в царството на отец Йоан. Лицето му бе сгърчено, с две очички като две цепки, телцето му — слабичко, с две ръчички като щипчици на раче. И от корема до краката беше покрито с бял мъх като на агънце. Не издържах да го гледам дълго и наредих да бъде погребано, но дори не знаех дали трябва да се вика свещеник. Излязох извън града и до сутринта се скитах из нашата Фраскета, като си повтарях, че целия си живот съм си представял същества от други светове, изглеждащи във въображението ми невероятни чудеса, които в своето многообразие свидетелстваха за безкрайната мощ на Господа, а после, когато Господ ми беше поискал да направя това, което правят всички, бях породил не чудо, а нещо ужасяващо. Моят син беше една лъжа на природата, прав беше Отон, но аз бях лъжец повече, отколкото той мислеше, и бях живял като лъжец дотам, че семето ми бе произвело една лъжа. Една мъртва лъжа. И тогава разбрах…

— Тоест — колебливо го прекъсна Никита, — решил си да промениш живота си…