Баудолино

Никита прикани Баудолино да не се огорчава от спомена за някогашните си мъки. Бе поръчал на готвача и слугата си да покажат най-доброто, на което са способни — искаше последната гощавка, която щеше да има под слънцето на Константинопол, да му спомня всичките сладости на морето и земята му. И ето че масата се отрупа с омари и лангусти, варени и пържени раци, леща с миди и стриди, змиорки и скариди, гарнирани с пюре от бакла и ориз с мед, във венец от хайвер, и всичко това поднесено с критско вино. И това беше само предястието. Последва задушеното, от което се носеше чуден аромат и в гърнето димяха четири зелеви сърцевини, твърди, хрупкави и бели като сняг, един шаран и двайсетина скумрийки, филе от солена риба, четиринайсет яйца, резенчета влашко сирене, всичко обилно залято със зехтин, поръсено с черен пипер и подправено с дванайсет глави чесън. Но за това ястие поръча да донесат вино от Ганос.

18. Баудолино и Коландрина

От двора не генуезците се чуваха хленчовете на дъщерите на Никита, които не искаха да им цапат лицата, понеже бяха свикнали с яркочервения цвят на помадите.

— Кротувайте, кротувайте — говореше им Щуреца, — едната хубост жена не прави. — И обясняваше, че дори не бил сигурен дали келът и дребната шарка, които им слагали на лицето, ще са достатъчни, за да отблъснат един настървен поклонник. — Това са хора, дето се нахвърлят на всичко, което докопат, млади и стари, здрави и болни, гъркини, сарацинки или юдейки, защото в тези случаи не е важна религията. За да ги отвратите, трябва да сте целите в пъпки като ренде.

Жената на Никита с любов помагаше да загрозяват дъщерите й, добавяйки ту една язва на челото, ту пилешка кожа на носа, за да изглежда като разяден.

Баудолино наблюдаваше с тъга това мило семейство и по едно време каза:

— И докато се шляех, без да знам какво да правя, взех, че и аз се ожених.

Разказа историята на своята женитба с не особено весел тон, като че ли ставаше дума за мъчителен спомен.

— По онова време сновях като совалка между императорския двор и Александрия. Фридрих все още не можеше да преглътне съществуването на този град и аз се мъчех да възстановявам връзките между моите съграждани и императора. Положението беше по-благоприятно отпреди. Александър III беше умрял и Александрия бе изгубила своя покровител. Императорът се споразумяваше с все повече италиански общини и Александрия не можеше вече да се представя като главен бастион на Съюза. Генуа беше минала на страната на империята и Александрия щеше да спечели много, ако вземеше страната на генуезците, и нямаше да спечели нищо, ако останеше единственият град, ненавиждан от Фридрих. Необходимо беше да се намери разумно решение, запазващо достойнството и на двете страни. И така, докато прекарвах дните си да разговарям със съгражданите си и после да се връщам в двора, за да оправям лошото настроение на императора, забелязах Коландрина. Тя беше дъщеря на Гуаско, бе пораснала постепенно пред очите ми и аз не си бях дал сметка, че вече е станала жена. Беше сладка и се движеше с особена, сякаш малко притеснена изящност. След историята с обсадата баща й и аз бяхме смятани за спасители на града и тя ме гледаше, сякаш бях свети Георги. Като говорех с Гуаско, тя сядаше пред мен и със светнали очи, поглъщаше думите ми. Можех да й бъда баща, защото тя беше едва петнайсетгодишна, а пък аз — на трийсет и осем. Не зная дали съм бил истински влюбен в нея, но ми доставяше такова удоволствие да я виждам край себе си, че, за да ме слуша тя, започвах да разказвам всякакви невероятни приключения. И Гуаско го усещаше, наистина той беше miles и значи нещо повече от един придворен като мен (при това син на селянин), но както ти казах, бях галеник на града — носех меч на кръста, живеех в двореца… Нямаше да бъде лош брак и тъкмо Гуаско ми каза:

— Защо не вземеш моята Коландрина, че съвсем е хлътнала по теб. Току изпуска чиниите и когато те няма, по цял ден стои на прозореца да те чака.

Беше голямо празненство в църквата „Свети Петър“, катедралата, която бяхме подарили на покойния папа, Бог да го прости, и за която новият папа дори не подозираше, че съществува. И странен брак, защото още след първата нощ трябваше да замина, за да се присъединя към Фридрих, и това продължи цяла година — брак с една съпруга, която виждах само при смъртта на някой епископ, и сърцето ми се свиваше като гледах радостта й всеки път, когато се завръщах.

— Обичаше ли я?