Баудолино

— Стефане — изсмял се презрително Андроник, — ти какво искаш, да се боя от Исак Ангел? Как можеш да си помислиш, че този слабак, този мухльо, този некадърник и бездарник ще посмее да ме заплашва? Зосиме, Зосиме — обърнал се разярен към прорицателя, — тази вода и тази глава ми говорят или за един, който е много далеч, или за друг, който е много глупав! За какво ти служат очите, като не умееш да четеш в този леген, пълен с пикня?

Зосим разбирал, че е на път да загуби очите си, но за негово щастие се намесил Стефан, който бил заговорил малко преди това. От явното удоволствие, с което обещавал нови престъпления, Баудолино разбрал, че това бил Стефан Агиохристофорйт, прокълнатата душа на Андроник, същият, който бил удушил и обезглавил младия Алексий.

— Господарю, не презирай чудесата. Нали видя, че на лицето на момчето се появиха знаци, които, докато беше живо, изобщо не съществуваха. Ангел може да е жалък пъзльо, но те ненавижда. Други, по-дребни и по-подли от него, са посягали на живота на велики и смели хора като теб, ако въобще е имало такива… Дай ми съгласието си и преди да съмне ще заловя този Ангел и ще му изчопля очите със собствените си ръце, после ще го забода на една колона в неговия дворец. На народа ще кажем, че си получил знак от Небето. По-добре е да премахнем веднага този, който още не те заплашва, отколкото да го оставим жив, така че да може един ден да те заплаши. Да ударим първи.

— Ти искаш да ме използваш, за да задоволиш нещо, което имаш срещу него — казал василевсът, — но възможно е, като правиш зло, да сториш и добро. Отърви ме от Исак. Не ми допада само… — И като погледнал Зосим така, че той потреперил като лист, продължил: — …че когато Исак умре, никога няма да узнаем дали наистина е искал да ми навреди и, значи, дали този монах ми е казал истината. Но в крайна сметка той ми внуши едно основателно подозрение, а когато човек подозира злото, почти винаги се оказва прав. Стефане, длъжни сме да му покажем нашата признателност. Имай грижата да му дадеш това, което поиска. — Махнал с ръка на двамата придружители и излязъл, оставяйки Зосим до неговия купел да се възстановява от преживения ужас.

— Агиохристофоритът наистина ненавиждаше Исак Ангел и явно се е бил разбрал със Зосим да го прати в немилост — каза Никита. — Но обслужвайки своето зло намерение, не стори добро на своя господар, защото вече навярно знаеш, че ускори неговия провал.

— Зная — отвърна Баудолино, — но всъщност онази вечер не ме интересуваше много какво ще се случи. Достатъчно ми беше да зная, че Зосим е в ръцете ми.

Щом стъпките на царствения посетител утихнали, Зосим шумно въздъхнал — в крайна сметка експериментът бил приключил добре. Потъркал ръце, доволно усмихнат, измъкнал главата на момчето от водата и я върнал там, където стояла в началото. После огледал цялата крипта, вдигнал ръце, избухнал в истеричен смях и извикал:

— Василевсът е мой! Вече не се страхувам дори от мъртвите!

И тогава нашите приятели бавно излезли на светло. Случва се този, който борави с магии, в края на краищата да се убеди, че макар той да не вярва в дявола, дяволът със сигурност вярва в него. При вида на кохортата лемури37, които се надигнали, сякаш бил настъпил денят на Страшния съд, колкото и лукав да бил, в този момент Зосим показал завидна искреност — без да се опитва да крие чувствата си, той направо ги загубил и се строполил безчувствен на плочите.

Свестил се, когато Поета го напръскал с магическата вода. Отворил очи и се намерил нос в нос с Баудолино, по-ужасяващ от дух на покойник, завърнал се от оня свят. В този момент Зосим разбрал, че без съмнение го очакват не пламъците на един несигурен ад, а свръхсигурното отмъщение на неговата отдавнашна жертва.

— Направих го, за да служа на своя господар — побързал да каже — и за да направя услуга и на теб: разпространих твоето писмо по-добре, отколкото би могъл да го направиш ти…

Баудолино го прекъснал:

— Зосиме, воден не от жажда за мъст, а от това, което ми внушава Господ, би трябвало да ти спукам задника. Но понеже това ще ми струва голямо усилие, както виждаш, се въздържам.

И му зашлевил такава плесница с опакото на ръката, че главата на монаха сякаш щяла да се завърти два пъти около себе си.

— Аз съм човек на василевса! Ако докоснете и косъм от брадата ми, кълна се, че…

В отговор Поета го сграбчил за косите, приближил лицето му до пламъчетата, които още горели около купела, и брадата на Зосим започнала да дими.

— Вие сте луди! — крещял Зосим, мъчейки се да се отскубне от хватката на Абдул и Киот, които междувременно го били уловили и му извивали ръцете зад гърба. А Баудолино, с един удар по тила, го принудил да гаси подпалената си брада с глава, накисната във водата, докато нещастникът, вече забравил тревогата си от огъня, не започнал да се тревожи от водата и колкото повече се тревожел, толкова повече поглъщал от нея.

— По мехурите, които изпусна — казал спокойно Баудолино, издърпвайки го за косите, — съзирам предсказанието, че тази нощ ще умреш, но не с подпалена брада, а с отсечени крака.