Баудолино

— Но ти ми обясняваш как е направена скинията — прекъснал го Баудолино, — а не какво представлява вселената.

— Но нали вселената е направена като скиния и значи като ти обяснявам какво представлява скинията, ти обяснявам каква е вселената. Как може да не разбираш толкова прости неща? Гледай сега… — И му направил рисунка.

Рисунката представяла формата на вселената досущ като храм, със заоблен купол, чиято горна част оставала закрита за очите от булото на звездното небе. Отдолу се стелела вселената или по-точно земята, на която живеем, която обаче не била плоска, а се спускала към Океана, който я заобикалял, и се изкачвала с незабележим, но непрекъснат наклон в посока на крайния север и на запада, където се издигала планина, толкова висока, че присъствието й убягвало на погледа, а върхът й се губел в облаците. Слънцето и Луната, движени от ангелите — на които се дължали и дъждовете, земетресенията и всички останали атмосферни явления — минавали сутрин от изток към юг пред планината и осветявали света, а вечер се изкачвали на запад и изчезвали зад планината, създавайки впечатлението, че залязват. Така, докато при нас падала нощта, от другата страна на планината било ден, но този ден никой не го бил виждал, защото от другата страна планината била безлюдна и никой никога не бил ходил там.

— И с тази рисунка ние ще трябва да намерим земята на отец Йоан? — запитал Баудолино. — Зосиме, нали знаеш, че договорът ни е твоят живот срещу една добра карта, а ако картата не я бива, условията се променят.

— Спокойно, спокойно. Като представяме скинията такава, каквато е, нашите умения не позволяват да видим всичко, което остава скрито от нейните стени и от планината, затова Козма е начертал една друга карта, която показва земята така, сякаш я гледаме отвисоко, летейки в небосвода, или както може би я виждат ангелите. Тази карта, която се пази в Буколеон, показва разположението на земите, които познаваме, обкръжени от цокъла на Океана, и земите отвъд Океана, които хората са населявали преди Потопа, но където след Ной никой никога не е ходил.

— Повтарям ти, Зосиме — казал Баудолино със заплашителен тон, — ако смяташ, че като ни приказваш неща, които не ни показваш…

— Но аз ги виждам тези неща, като че ли са пред очите ми, а и вие скоро ще ги видите.

С мършавото си лице, още по-окаяно и предизвикващо жалост, заради синините и кръвоизливите, с очи, озарени от нещата, които виждал само той, Зосим изглеждал убедителен и за най-недоверчивия. В това била силата му — обясни Баудолино на Никита — и по този начин веднъж го бил излъгал, лъжел го в момента и щял да го лъже още няколко години. Бил толкова убедителен, че дори започнал да казва, че чрез скинията на Козма можело да се обяснят и затъмненията, но затъмненията не интересували Баудолино. Убедил се обаче, че с тази карта можел да тръгне да търси отеца.

— Добре — казал, — тази вечер поемаме.

Зосим наредил на един от своите хора да поднесе зеленчуци и плодове и обяснил на Поета, който запитал дали няма нещо друго:

— Оскъдната храна, правилно разпределена, бързо води монаха до пристана на неговата неуязвимост.

Поета му казал да върви по дяволите, а после, като забелязал, че Зосим яде с голяма охота, надникнал под зеленчуците му и открил, че неговите събратя били скрили само за него няколко сочни къса тлъсто агнешко. Без да каже дума, разменил паниците.

Готвели се да прекарат времето в очакване на вечерта, когато един от монасите нахлул ужасен и им разказал какво се било случило в града. През нощта, веднага след обреда, Стефан Агиохристофорит, начело на отряд войници, отишъл в къщата на Исак Ангел до манастира Приблептос, или на Преславната Дева, и извикал своя враг, нареждайки му да излезе, нещо повече, заповядал на хората си да разбият вратата, да сграбчат Исак за брадата и да го измъкнат навън с главата надолу. Исак обаче, макар да се говорело, че е мекушав и страхлив, решил да рискува всичко: яхнал в двора един кон и с обнажен меч, почти без дрехи, малко смешен с двуцветната наметка, която му стигала едва до кръста, неочаквано изскочил, изненадвайки врага. Агиохристофоритът нямал време да измъкне оръжието си и Исак само с един удар на меча му разполовил главата. След това се обърнал към войниците на този вече двуглав враг, на един срязал ухото и разгонил другите.

Да се убие доверен човек на императора било изключителна простъпка, която изисквала изключителни мерки, за да бъде поправена. Проявявайки верен усет за това как трябва да се действа с народа, Исак препуснал към „Света София“, молейки за подслон, който традицията разрешавала на убийците, и поискал на висок глас прошка за своята простъпка. Раздрал малкото дрехи, които носел, скубел си брадата, показвал окървавения си меч и молел за милост, като обяснявал, че бил действал, за да защити живота си, и припомнял всички злодеянията на убития.

— Тази история не ми се нрави — казал Зосим, потресен от новината за смъртта на своя зловещ покровител.