Читаем Баудолино полностью

Тръгнали през града и видели Андроник да минава в окови, качен върху шугава камила, проскубан повече от животното, полугол, с отвратителни кървави парцали, овързани около чуканчето на дясната ръка, и съсирена кръв по изпитите страни, защото току-що му били изболи едното око. Наоколо му, като рояк мухи над конска фъшкия напролет, най-яростните жители на този град, над който той дълго бил царувал като едновластен господар, тълпи месари, кожари и познайници на всички кръчми го биели по главата с тояги, тикали в ноздрите му кравешки лайна, изстисквали в лицето му сюнгери, напоени с волска пикоч, бодели го с шишове по краката; по-кротките го замеряли с камъни, наричали го бесен пес и син на разгонена кучка, а от прозореца на един бардак някаква курва му изляла леген с вряла вода. После яростта на тълпата се разраснала още повече, смъкнали го от камилата и го обесили с главата надолу на двата стълба до статуята на вълчицата, кърмеща Ромул и Рем.

Андроник се държал по-достойно от своите мъчители и не простенал ни веднъж. Само шепнел: „Kyrie eleison, kyrie eleison“ и питал защо чупят една вече строшена верига. Както висял обесен, тълпата му смъкнала и малкото дрипи, които още имал на себе си, един замахнал и му отрязал срамните части, друг му набил копието си през устата, та чак до вътрешностите, докато трети го набучил на своето откъм задника. Имало и латинци, които, въоръжени с ятагани, се въртели наоколо му в нещо като източен танц и сечали месата му, и може би те единствени имали право да си отмъщават, като се вземело предвид какво той, Андроник, бил сторил на техните сънародници няколко години по-рано. Накрая нещастникът събрал сили да повдигне към устата си чуканчето на дясната си ръка, сякаш искал да пие от своята кръв, за да замести кръвта, която бликала от раните му. И издъхнал.

Нашите хора побягнали от това ужасно зрелище и се опитали да стигнат до Буколеон, но когато приближили двореца, си дали сметка, че не е възможно да влязат. Отвратен от дивото плячкосване, Исак бил заповядал дворецът да се охранява от неговите стражи и който се опитвал да наруши забраната, бивал убиван на място.

— Ти все пак ще влезеш, Зосиме — казал Баудолино. — Много е просто: влизаш, взимаш картата и ни я донасяш.

— А ако ми прережат гърлото?

— Ако не отидеш, ще ти го прережем ние.

— Саможертвата ми би имала смисъл, ако картата беше в двореца. Но в интерес на истината тя не е там.

Баудолино го изгледал така, сякаш не можел да възприеме такава наглост.

— Аха — изръмжал той. — И каква е най-сетне истината? И защо ни лъга досега?

— Мъчех се да печеля време. Печеленето на време не е грях. Грехът за съвършения монах е да го губи.

— Да му светим маслото веднага, тук — обадил се Поета. — Сега е моментът, в тази касапница никой няма да забележи. Да решим кой ще го удуши, и толкова.

— Един момент — казал Зосим. — Господ ни учи как да се въздържаме от делата, които не са ни присъщи. Излъгах, истина е, но за добро.

— За какво добро бе?! — ревнал вбесен Баудолино.

— За моето — отвърнал Зосим. — Аз имах право да си пазя живота, след като вие имахте намерение да ме лишите от него. Монахът, като херувимите и серафимите, трябва да е целият, от главата до петите, само очи, с други думи — така разбирам аз словата на светите отци в пустинята — трябва да използва хитрост и прозорливост спрямо врага.

— Но врагът, за който са говорели твоите отци, е бил дяволът, а не ние! — отново изревал Баудолино.

— Различни са лукавствата на демоните: появяват се в сънищата, предизвикват измамни видения, измислят хиляди начини да ни излъжат, превръщат се в сияйни ангели-закрилници, за да ти внушат лъжлива сигурност. Какво бихте направили вие на мое място?

— А какво ще направиш сега ти, гръко гадни, за да отървеш още веднъж живота си?

— Ще ви кажа истината, както винаги. Картата на Козма, разбира се, съществува и аз съм я виждал с ей тия очи. Къде е сега не зная, но се кълна, че я нося отпечатана в главата си, тук… — казал Зосим, като се ударил по обръснатото теме. — Бих могъл да ти кажа ден по ден разстоянията, които ни делят от земята на отец Йоан. Сега е очевидно, че аз не мога да остана в този град и че вие също нямате причина да оставате тук, след като дойдохте да вземете мен и ме имате, и да намерите картата, и не я намерихте. Ако ме убиете, няма да ви остане нищо. А пък ако ме вземете със себе си, кълна ви се във всички свети апостоли, че ще бъда ваш роб и ще посветя дните си да ви чертая пътя, който ще ви отведе право до земята на отеца. Ако ме пощадите, няма да изгубите нищо освен още една уста за хранене. А ако ме убиете, губите всичко. Избирайте.

— Този е най-наглият наглец, когото съм срещал — обадил се Борон и другите се съгласили с него.

Зосим чакал мълчалив и печален.

Раби Соломон се опитал да се намеси:

— Господ Бог, да се свети вовеки името Му…

Но Баудолино не го оставил да довърши:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза