Баудолино

— А коя от двете глави е истинската? — запита Главореза.

— Когато се говори за свети неща, не бива да се използват човешките мерила. Която от двете реликви да ми покажеш, бъди сигурен, че като се наведа да я целуна, ще почувствам мистичното ухание, което се излъчва от нея, и ще зная, че е истинската.

В този момент от града пристигна и Пиперко. Случвали се изключителни неща. За да попречи на войнишката сган да краде и от купчината в „Света София“, дожът заповядал да се направи един първи опис на събраното и дори били наети неколцина гръцки монаси да разпознават различните реликви. Тогава именно се разбрало, че след като повечето поклонници били принудени да върнат взетото, в храма се оказали не само двете глави на Кръстителя, за които вече се знаело, но и две гъби за жлъчката и оцета и два трънени венеца, като това не било всичко.

— Чудо, чудо — подсмихваше се Пиперко и поглеждаше крадешком Баудолино, — най-ценните реликви на Византия се бяха размножили, като хлябовете и рибите. Някои от поклонниците виждаха в случилото се знак от Небето в тяхна полза и викаха, че щом като вече имало такова изобилие от тия редки богатства, дожът трябвало да позволи на всеки да си вземе вкъщи това, което е намерил.

— Но това чудо е в наша полза — каза Теофил, — защото така латинците няма да знаят коя реликва е истинска и ще бъдат принудени да оставят всичко тук.

— Не съм сигурен — възрази Баудолино. — Всеки херцог, всеки васал ще е щастлив да си отнесе вкъщи една свята останка, която ще привлече тълпи от поклонници, а и дарения. А ако случайно се чуе, че някъде далеч, на хиляди мили, съществува подобна, ще кажат, че е фалшива.

Никита ги погледна замислено.

— Не вярвам в това чудо. Господ Бог не обърква умовете ни с реликвите на своите светци… Баудолино, дали през последните месеци, след твоето пристигане в града, не си забъркал някаква история с реликви?

— Господин Никита! — възропта Баудолино с вид на обиден. После простря ръце напред, като да наложи спокойствие на своя събеседник. — Всъщност, ако трябва да ти разказвам всичко, добре, ще дойде време, когато ще ти разкажа една история за реликви. Но по-късно. Освен това самият ти преди малко заяви, че когато се говори за свети неща, не трябва да се използват човешките мерила. Но вече стана късно и мисля, че след около час, като падне мрак, можем да поемем на път. Да се подготвим.

Никита, който искаше да тръгне добре подкрепен, отдавна беше поръчал на Теофил да приготви един монокитрон, което изискваше много време. Това беше едно бронзово гърне, пълно с волско и свинско месо, джолани и фригийско зеле, полети с мазнина. Понеже нямаше време за дълга вечеря, логотетът изостави добрите си навици и вместо да бърка в гърнето с три пръста, гребеше с цели шепи. Сякаш изживяваше последната си любовна нощ с града, който обичаше, както се обича жена, едновременно девственица, стерва и мъченица. Баудолино не беше гладен, затова само отпиваше от нагарчащото вино, което не знаеше дали ще намери в Селимврия.

Никита го попита дали в неговата история за реликви не е участвал и Зосим, но Баудолино му отвърна, че предпочита да разказва поред.

— Ужасени от сцените, които видяхме тук, в града, се върнахме назад, но по суша, защото нямахме достатъчно средства да платим за пътуване с кораб. В бъркотията на тези дни Зосим — с помощта на един от своите привърженици, които той изоставяше, — бе успял да докара кой знае откъде няколко мулета. После, благодарение на дивеча от една ловна хайка и гостоприемството на няколко манастира, оказали се по пътя ни, в края на краищата се добрахме до Венеция и после до ломбардската равнина…

— И Зосим изобщо не се опита да избяга?

— Не можеше. Непрекъснато — от първия момент и по време на връщането ни, и след това в двора на Фридрих, и при пътуването до Йерусалим, което предприехме по-късно — четири години той живя окован с верига. По-точно, когато беше с нас, го освобождавахме, но когато трябваше да остане сам, биваше прикрепен за леглото си, за някой кол или дърво, според това къде се намирахме, а ако пътувахме на коне, връзвахме така юздите, че ако се опиташе да слезе, конят му щеше да подивее. От страх да не би това да го накара да забрави своето задължение, всяка вечер, преди да заспи, му завъртах по една плесница. Знаеше си го вече и я очакваше преди лягане като майчина милувка.

По време на пътя нашите приятели преди всичко не преставали да подканят Зосим да възстанови картата и той доказвал добрата си воли, като всеки ден си припомнял по някоя подробност, тъй че вече успял да направи сметка за точните разстояния.