Баудолино

— Така, на око — показвал той, рисувайки с пръст в праха на пътя, — от Циниста, страната на коприната, до Персия са сто и петдесет дни ход пеш, цялата Персия прави осемдесет дни, от персийската граница до Селевкия — тринайсет дни, от Селевкия до Рим и после до страната на иберите — сто и петдесет дни. Значи горе-долу, за да се отиде от единия край на света до другия, ако се извървяват по трийсет мили на ден, ще трябват четиристотин дни. Освен това земята е по-дълга, отколкото широка — ще ви припомня какво се казва в Изход: че в скинията масата трябва да бъде дълга два лакътя и широка един. И значи, вървейки от север към юг, могат да се пресметнат: сто и петдесет дни от северните области до Константинопол, от Константинопол до Александрия — петдесет дни, и от Александрия до Етиопия, покрай Арабския залив — още седемдесет дни. Общо някъде около двеста дни. Но ако тръгнеш от Константинопол към най-далечната Индия и имаш предвид, че вървиш настрани и че трябва да спираш много често, за да намериш пътя, и кой знае колко пъти ще трябва да се връщаш назад, бих казал, че ще стигнеш при отец Йоан за една година път.

По повод на реликвите Киот запитал Зосим дали е чувал за Градала. Бил чувал естествено, и то от галатите, които живеели около Константинопол, значи от хора, които по традиция познавали разказите на най-древните свещеници на крайния Север. Киот го запитал и дали знае нещо за оня Файрефиц, който бил отнесъл Градала на отец Йоан, и Зосим отговорил, че, разбира се, знаел и за него, но Баудолино не му повярвал.

— Тогава какво според теб е този Градал? — запитал той.

— Той е чашата, в която Христос е осветил хляба и виното. Вие сами го казахте.

— Хляб в чаша?

— Не, виното. Хлябът бил на поднос, на чиния, в малка паница.

— Е, тогава какво е Градалът, чаша или поднос?

— И двете — направил опит да изхитрува Зосим.

— Ако човек се замисли — подсказал му Поета, като му хвърлил страховит поглед, — може да е копието, с което Лонгин е пронизал гръдта на Иисус.

— Да, точно така, копието е.

В този момент Баудолино му зашлевил един с опакото, макар да не било още време за лягане, но Зосим почнал да се оправдава: слуховете не били сигурни, добре, но това, че се разпространявали сред византийските галати, било доказателство, че Градалът наистина съществувал. Този път за Градала узнали толкова, колкото знаели и по-рано, тоест твърде малко.

— Ех — въздъхнал Баудолино, — ако можех да занеса на Фридрих Градала вместо такъв обесник като теб…

— Пак можеш да му го занесеш — подсказал Зосим. — Намери едно подходящо гърне…

— А, значи сега стана гърне! Теб ще те напъхам в това гърне! Аз да не съм фалшификатор като теб!

Зосим свил рамене и си погладил брадичката — често опипвал с надежда прорасналата си четина, но все си бил като морска котка, по-грозен отпреди, когато лъщял чист и гладък като топче.

— И после — продължил Баудолино, — дори и да знаем дали е гърне или чаша, как ще го познаем, когато го намерим?

— За това нямай грижа — обадил се Киот с поглед, зареян в света на легендите. — Ще видиш светлина, ще усетиш ухание…

— Да се надяваме — казал Баудолино.

Раби Соломон поклатил глава.

— Сигурно е нещо, което вие, гоите, сте откраднали от Йерусалимския храм, когато сте го плячкосали и сте ни пръснали по четирите краища на света.

Пристигнали точно навреме за бракосъчетанието на Хенрих, втория син на Фридрих — вече коронован за цар на римляните, — с Констанца д’Алтавила. Императорът вече възлагал всичките си надежди на по-малкия. Не че първородният не му лежал на сърцето, напротив, бил го направил херцог на Швабия, но било очевидно, че го обича с тъга, както се обичат несполучените деца. Баудолино го видял блед, охтичав, премигващ непрекъснато с левия клепач, като че ли прогонвал някаква мушица. Дори по време на тези кралски тържества той често се уединявал и Баудолино го видял да броди по полето и ядно да шиба храстите с едно камшиче, като че искал да укроти нещо, което го терзаело отвътре.

— С мъка се държи на този свят — казал му една вечер Фридрих Белобрадия.

Той самият остарявал все повече и повече, придвижвал се трудно, сякаш страдал от крива шия. Но не се отказвал от лова и видел ли река, се хвърлял да плува като едно време. Но Баудолино се боял, че рано или късно, в хватката на ледената вода, може да получи удар, и го предупреждавал да внимава.

За да го утеши, му разказал за успеха на тяхното пътешествие: че били заловили оня продажен монах, че скоро щели да получат картата, която щяла да ги отведе в царството на отеца, че Градалът не бил измислица и че един ден щели да му го връчат. Фридрих клател глава.

— Ах, Градалът, Градалът — мърморел с поглед, зареян кой знае къде. — С него бих могъл, бих могъл…

После някой го разсейвал с важна новина, той въздъхвал и с мъка се залавял да изпълни дълга си.

От време на време привиквал Баудолино и му разказвал колко му липсва Беатрикс. За да го утеши, Баудолино споделял, че и на него му липсва Коландрина.