Баудолино

И понеже през следващите дни пътуваха денем, а нощем почиваха под открито небе, за да избегнат населените кой знае от кого места, то именно под звездите, сред тишина, нарушавана само от шумолене на листа и от звуци на нощни твари, Баудолино продължи своя разказ.

По онова време — а било през 1187-а — Саладин се хвърлил в последна атака срещу християнския Йерусалим. И победил. Проявил великодушие — пуснал да си вървят невредими всички, които могли да си платят откупа, и се задоволил само да обезглави пред стените на града всички рицари тамплиери, защото, да, бил милостив, но никой кондотиер, достоен за това име, не бивало да помилва отбраната войска на вражите нашественици, а и тамплиерите много добре знаели, че щом са се заловили с този занаят, са приели правилото да не се дават в плен. И все пак, въпреки че Саладин проявил великодушие, целият християнски свят бил потресен от падането на отвъдморското франкско царство, което се било държало почти сто години. Папата призовал всички монарси на Европа да подкрепят един трети поход, който да освободи Божи гроб, завладян отново от неверниците.

За Баудолино, ако неговият император се присъединял към похода, това щяло да е случаят, който отдавна чакал. Да се спусне към Палестина означавало, че ще може да се придвижи на изток с една непобедима армия. Йерусалим щял да бъде превзет отново на бърза ръка и после щяло да му остане само да продължи към Индиите. Но именно по този повод открил колко наистина вече е уморен и несигурен Фридрих. Бил умиротворил Италия, но явно се боял, че ако се отдалечи от нея, ще изгуби всичко спечелено. А може би идеята за нов поход към Палестина изобщо го смущавала, тъй като помнел престъплението си по време на предишния поход, когато в гнева си бил разрушил онзи български манастир. Знае ли човек? Колебаел се. Питал се какъв е неговият дълг, а когато човек започва да си поставя този въпрос — казвал си Баудолино, — това е знак, че никакъв дълг вече не може да го тласне към действие.

— Бях на четирийсет и пет години, господин Никита, и на карта беше поставена мечтата на моя живот, или по-точно самият ми живот, понеже той бе изграден върху тази мечта. Затова, като разсъждавах хладно и се уповавах на своята звезда-закрилница, реших да дам на моя втори баща една надежда, един небесен знак за неговата мисия. След падането на Йерусалим по нашите християнски земи заприиждаха бегълци от онези руини и през императорския дворец минаха седем рицари тамплиери, които един Господ знае как бяха избегнали мъстта на Саладин. Изглеждаха много зле, но може би ти не знаеш какви са тамплиерите: пияници и развратници, които и сестра си ще продадат, ако им дадеш да оправят твоята, и — както се говори: — още по-лесно, ако им дадеш братчето си. Накратко казано, дадох им да се подкрепят и всички ме видяха да обикалям кръчмите с тях. Затова не ми беше трудно да кажа един ден на Фридрих, че тези безсрамни разбойници са откраднали в Йерусалим самия Градал. И добавих, че, понеже тамплиерите били съвсем закъсали, съм събрал всички пари, които съм имал, и съм го откупил от тях. В първия момент Фридрих, разбира се, се изненада. Но нали Градалът бил в ръцете на отец Йоан, който искал да му го подари на него, Фридрих? И не се ли готвел той, Фридрих, да тръгне да търси Йоан именно за да получи в дар тази върховна светиня? „Така беше, татко — казах му, — но явно някой продажник го е откраднал от Йоан и го е продал на тамплиерите, отишли по тези места да плячкосват, без да си дават сметка къде са се озовали.“

Но не беше важно да знаем как и кога е станало. Пред свещения римски император сега се представяше друга, още по-добра възможност: да тръгне да търси отец Йоан именно за да му върне Градала, да използва тази несравнима реликва не за да се сдобие с власт, а за да изпълни един дълг. И щеше да получи признателността на отеца и вечна слава в целия християнски свят. Между това да присвоиш Градала или да го върнеш, да го задържиш като свое съкровище или да го възстановиш на този, от когото е бил откраднат, да го имаш или да го предадеш, да го притежаваш (което би било мечта за всички) или да извършиш върховната жертва да се лишиш от него — няма никакво съмнение, че във второто беше истинското миропомазване, славата да бъдеш единствен и неподражаем крал и първосвещеник. Фридрих щеше да стане новия Йосиф Ариматейски.

— Лъгал си баща си?

— Правех го за негово добро и за доброто на империята.

— А не се ли запитваше какво би станало, ако Фридрих отиде наистина при отеца, поднесе му Градала и онзи опули очи и се запита каква е тази съдина, която никога не е виждал? Фридрих е могъл да стане не славата, а посмешището на християнския свят.