Читаем Баудолино полностью

— Господин Никита, ти познаваш хората по-добре от мен. Представи си: ти си отец Йоан, един велик император на Запада, коленичил в краката ти, ти поднася една такава реликва и казва, че тя по право принадлежи на теб. Нима ще започнеш да се смееш и ще заявиш, че никога не си виждал тази кръчмарска паница? Как не! Не казвам, че отецът ще се престори, че я познава. Казвам, че заслепен от славата, която би спечелил, ако се признае за пазител на реликвата, той би я разпознал веднага, убеден, че винаги я е притежавал. И така, аз занесох на Фридрих, като нещо изключително ценно, гаванката на моя баща Галяудо и заклевам ти се, че в този момент се чувствах като човек, извършващ свещен обред. Връчвах дара и спомена за моя кръвен баща на моя духовен баща, и моят кръвен баща се оказваше прав: тази скромна вещ, с която се бе комкал през целия си живот на грешник, беше веществено и духом чашата, използвана от бедняка Христос, поел към смъртта за спасението на всички грешници. Нима при светата служба свещеникът не превръща най-обикновен хляб и най-обикновено вино в плътта и кръвта на Божия син?

— Но ти не си бил свещеник.

— Затова и не казвах, че тази вещ е кръвта Христова, казвах само, че я е съдържала. Не си приписвах власт на духовник. Само представях едно веществено доказателство.

— Фалшиво.

— Не. Ти сам ми каза, че за да приемеш една реликва за истинска, е достатъчно да почувстваш уханието й. Ние мислим, че имаме нужда от Бога, но често Бог има нужда от нас. В онзи момент мислех, че се налага да му помогна. Тази чаша трябваше да съществува някъде, щом Иисус я е използвал. Ако е била изгубена, то е станало по вина на някой нищожен човек. Аз връщах Градала на християнството. Бог нямаше да ме опровергае. Доказателство за това е, че дори моите другари веднага повярваха в него. Светият съсъд беше там, пред техните очи и вече в ръцете на Фридрих, който ги бе вдигнал към небето, сякаш в екстаз; Борон коленичи, виждайки за пръв път тази вещ, за която цял живот бе бълнувал; Киот веднага каза, че вижда силното сияние, което излъчвала; раби Соломон призна, че — макар Христос да не бил истинският Месия, очакван от неговия народ — без съмнение от този съд се долавял дъх на тамян; Зосим кокореше своите фанатични очи и се кръстеше наопаки, както правите вие, разколниците; Абдул трепереше като лист и мърмореше, че да притежаваш тази свята реликва се равнявало на това да завладееш всички отвъдморски царства — и беше ясно, че мечтата му е да я отнесе като любовен знак на своята далечна принцеса. Самият аз стоях с насълзени очи и се питах как стана възможно небето да пожелае аз да бъда посредникът за това невероятно чудо. Колкото до Поета, той ядно си гризеше ноктите. Знаех какво си мисли: че аз съм голям глупак, че Фридрих е стар и няма да успее да се възползва от това съкровище, че е трябвало да си го задържим за нас си и да тръгнем към северните страни, където са щели да ни подарят за него цяло кралство. Изправен пред очевидната слабост на императора, той си възвръщаше мечтите за власт. Но аз бях почти утешен, защото от държането му разбирах, че и той вече смята Градала за нещо истинско.


И така, Фридрих прибрал благоговейно чашата в едно сандъче, като овесил ключа му на врата си, и Баудолино си помислил, че постъпва правилно, защото в този миг имал чувството, че не само Поета, но и всеки от неговите приятели бил готов да открадне този предмет, за да се впусне в свое собствено приключение.

След това императорът заявил, че вече наистина се налагало да заминат. Един завоевателски поход трябвало да се подготви добре. На следващата година Фридрих изпратил посланици до Саладин и поискал среща с представители на сръбския велик жупан Стефан Неманя, на византийския василевс и на селджукския султан на Кония, за да организира преминаването през техните територии.

Докато кралете на Англия и Франция решили да тръгнат по море, през месец май на 1189-а Фридрих потеглил по суша от Ратисбон с петнайсет хиляди конници и петнайсет хиляди оръженосци; казвали, че в равнините на Унгария направил преглед на шейсет хиляди конници и сто хиляди пехотинци; други пък говорели направо за шестстотин хиляди кръстоносци. Навярно всички преувеличавали, дори Баудолино не бил в състояние да каже колко били в действителност, може би били всичко на всичко двайсетина хиляди, но във всеки случай представлявали внушителна армия. Макар да не можело да се преброят един по един, отдалеч те изглеждали като огромно множество и палатките им се виждали къде започват, но не и къде свършват.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза