Баудолино

— Зная, зная — отвръщал Фридрих, — ти, който си обичал Коландрина, разбираш колко обичах аз Беатрикс, но може би не си представяш колко мила беше тя.

И в душата на Баудолино се отваряла отново раната на старите угризения.

През лятото императорът се върнал в Германия, но Баудолино не можел да отиде с него. Били му съобщили, че е починала майка му. Веднага заминал за Александрия и докато препускал, си спомнял за жената, която го била родила и към която никога не бил проявявал истинска нежност, освен през онази коледна вечер, преди толкова години, когато израждала овцата („Господи — казвал си, — оттогава минаха повече от петнайсет зими, ако не са и осемнайсет!“). Пристигнал, когато майка му вече била погребана, и разбрал, че Галяудо бил напуснал града и се бил оттеглил в старата си къща във Фраскета.

Намерил го легнал, с гаванка вино до него, останал без сили, да маха уморено с ръка, за да прогони мухите от лицето си.

— Баудолино — казал му той, — десет пъти на ден се гневях на тази бедна женица и молех небето да я порази с гръм. А сега небето я порази и аз не знам какво да правя. Тук на, вече не намирам нищо, нещата ги слагаше тя на местата им. Не намирам дори лопатата за тор, а в обора при животните има повече лайна, отколкото сено. Поради което реших да умра и аз, така може би ще е по-добре.

Увещанията на сина не помагали.

— Баудолино, ти знаеш, че по нашите места сме твърдоглави и като си наумим нещо, никой не може да ни го избие от главата. Аз не съм нехранимайко като теб, един ден — тук, друг ден — там, ех, живот си живеете вие, господарите! Всички вие, дето мислите само как да изпотрепете другите. Но ако един ден ви кажат, че трябва да умрете, напълвате гащите. Аз обаче живях, без да сторя зло дори на муха, до една жена, която беше светица, и сега, като съм решил да умра, ще умра. Остави ме да си ида, както казвам аз, и ще съм повече от доволен, защото колкото повече стоя така на тоя свят, толкова е по-зле.

От време на време отпивал от виното, после задрямвал, след това отварял очи и питал:

— Умрял ли съм?

— Не, татко — отвръщал Баудолино, — слава Богу, още си жив.

— Бедният аз — казвал Галяудо, — още един ден, но утре ще умра, бъди спокоен.

Не се докосвал до никаква храна.

Баудолино го галел по челото, пъдел мухите и като не знаел как да утеши баща си, който умирал, и понеже искал да му покаже, че син му не е такова муле, за каквото винаги го бил мислел, му разказвал за святото дело, на което се бил посветил от толкова време, и за това колко искал да стигне до царството на отец Йоан.

— Ако науча как се стига до тези приказни места — казал му, — ще ида да ги открия. Там има една птица, викат й Феникс, която никой не е виждал. Този Феникс живее и лети петстотин години. Когато минат петстотин години, жреците му приготвят един олтар, разпръсват ароматни треви и сяра и пристига птицата, и се запалва, и става на пепел. На сутринта сред пепелта намират една буба, на втория ден от бубата се ражда птица и на третия ден тази птица излита. Не е по-едра от орел, на главата си има гребен от пера като на паун, шията й е със златист цвят, човката — лилаво-синя, крилете — пурпурни, а опашката — на ивици, жълти, зелени и червени. И така Фениксът не умира никога.

— Дрън-дрън — казал Галяудо. — Ти ми възкреси моята Розина, бедното животно, дето ми я натъпкахте с онова пусто зърно, а не ми разправяй за разни Феликси!

— Като се върна, ще ти донеса от онази манна, която се намира в страната на Иов. Бяла е и много сладка, иде от росата, която от небето пада на тревата и там се сгъстява. Пречиства кръвта, гони мъката.

— Пречиства ми топките. Тя е за онези, дето са в двореца и дето ядат варени бекаси и разни торти.

— Не искаш ли поне малко хляб?

— Нямам време, трябва да умра утре.

На другата сутрин Баудолино му разказал, че ще подари на императора Градала, чашата, от която е пил Иисус.

— А, така ли? И каква е тази чаша?

— Цялата от злато, осеяна с рубини.

— Виждаш ли, че ти е куха главата? За какво злато ми говориш? Иисус е бил син на дърводелец, не е имал роби, а е живял с хора, дето са пукали от глад и са били по-бедни и от него. През целия си живот е носел една дреха, това ни го казва отецът в църквата, и тя била без шевове, за да му изтрае, докато стане на трийсет и три, а ти ми ги приказваш едни, че бил пиел от златна чаша и имал рубини. Разказвай ги тия на други. Да е имал най-много една гаванка, дето баща му е издълбал от някой корен, както съм я направил аз тая, виж я, нещо, което ти е за цял живот — и с чук да го удряш, не се чупи, и като си говорим за това, я ми дай малко от оная кръв Христова, че тя едничка ще ми помогне да умра добре.

„Дявол да го вземе — казвал си Баудолино, — има право моят беден старец. Градалът сигурно е бил такава гаванка. Проста и бедна като самия Иисус. Може би затова е някъде там, достъпна за всички, и никой досега не го е разпознал, защото цял живот са търсели нещо, което да блести.“