Баудолино

— Стига вече с поговорките, достатъчно са ми тези, които ми наговори този червей. И че е червей, е право, но и той има право. Трябва да го влачим с нас. Иначе Фридрих, като ни види, че се връщаме с празни ръце, ще сметне, че с неговите пари сме се плакнали в сладостите на Изтока. Да се върнем поне с един пленник. Но ти, Зосиме, трябва да се закълнеш, че няма пак да се опиташ да ни изиграеш…

— Кълна се във всички дванайсет свети апостоли — побързал да каже Зосим.

— Единайсет, единайсет, нещастнико! — извикал му Баудолино и го сграбчил за дрехата. — Щом казваш дванайсет, значи слагаш вътре и Юда!

— Добре де, единайсет!

— Значи така — каза Никита, — това е било първото ти пътешествие във Византия. Не бих се изненадал, ако след това, което си видял, сегашните събития ти се струват като пречистващо омовение.

— Виж какво, господин Никита — отвърна Баудолино, — на мен пречистващите омовения, както им казваш ти, никога не са ми допадали. Александрия може да е нищо и никакво градче, но при нас, когато някой, който ни управлява, не ни хареса, му казваме много ти здраве и си избираме нов управник. И Фридрих също може понякога да е избухвал, но когато неговите братовчеди му досаждаха, той не ги скопяваше, а им даваше по някое херцогство. Но не е там въпросът. Въпросът е в това, че аз вече се намирах в най-далечната част на християнството и само да продължех на изток или на юг, щях да открия Индиите. Но вече ни се бяха свършили парите, а за да продължа на изток, трябваше да се върна на запад. Бях вече на четирийсет и три години, преследвах отец Йоан от времето, когато бях на шестнайсет или горе-долу толкова, и още веднъж бях принуден да отложа пътуването си.

22. Баудолино губи баща си и намира Градала

Генуезците бяха изпратили Главореза и Теофил да обиколят града, за да разберат дали положението е благоприятно. Като се върнаха, те съобщиха, че било доста спокойно, защото голяма част от поклонниците пиели по кръчмите, а останалите, изглежда, се били събрали в „Света София“ да съзерцават с алчни очи скъпоценните реликви, които били струпани там.

— Очите да ти изтекат! — каза Главореза.

Но добави, че струпването на богатствата заприличвало все повече на мръсна игра. Някои се престрували, че връщат плячката си, като пускали в купчината някоя дреболийка, а тайно пъхвали под дрехите си цяла кост на светец. И понеже никой не искал да бъде заловен с открадната реликва, съвсем близо до храма се бил образувал нещо като малък пазар с все още заможни граждани и арменци прекупвачи.

— И така — изсмя се Главореза, — гърците, които са укрили по някой и друг византийски солид в тайна дупчица, сега го вадят заради пищяла на някой светец, който може би винаги си е лежал в съседната църква! Но после сигурно отново ще го продадат на църквата, защото гърците са големи хитреци. Всички са една алчна шайка, а после казват, че ние, генуезците, сме мислели само за пари.

— А какво носят в „Света София“? — полюбопитства Никита.

Теофил се зае да разказва подробности. Видял сандъка, който съдържал пурпурния плащ на Христос, парче от бича за мъченията, гъбата, която поднесли на умиращия Иисус, трънения венец, един кивот, в който се пазел къшей светен хляб от Тайната вечеря, точно този, който Христос бил подал на Юда. После пристигнало едно ковчеже с косми от брадата на Разпнатия, които юдеите били изскубнали след свалянето му от кръста; а самото ковчеже било увито в дрехата на Христа, която войниците разиграли на зарове в подножието на Разпятието. И после докарали стълба на бичуването цял-целеничък.

— Видях да носят дори къс от одеждата на Светата Дева — добави Главореза.

— Ужас! — завайка се Никита. — Щом сте видели къс от нея, значи те вече са си я поделили. Беше цяла, в двореца Влахерна. Преди много години благочестивите Галбий и Кандид отишли на поклонение в Палестина и в Капернаум научили, че палионът на Светата Дева се пази в къщата на един евреин. Сприятелили се с него, прекарали нощта в дома му, тайно взели мерките на дървеното сандъче, в което била дрехата, после в Йерусалим поръчали същото, върнали се в Капернаум, през нощта подменили сандъчето и отнесли дрехата в Константинопол, където в нейна чест била построена църквата на апостолите Петър и Марко.

Говорело се също, както разказа Главореза, че двама християнски конници били иззели — но още не били ги предали — две глави на свети Йоан Кръстител, по една за всекиго, и всички се питали коя е истинската.

Никита се усмихна с разбиране.

— Знаех, че тук, в града се почитат две. Първата била донесена от Теодосий Велики и поставена в църквата на Йоан Предтеча. Но след това Юстиниан намерил друга в Емаус. Доколкото си спомням, я дал на един манастир, после казваха, че била върната тук, но никой вече не знаел къде е.

— Но как е възможно да се забрави една реликва с такава стойност? — запита Баудолино.

— Преклонението на народа е променливо. Години наред хората благоговеят пред едни свети мощи и после се захласват при появата на нещо още по-чудотворно, и първото се забравя.