Баудолино

Но не толкова за Градала мислел в тези мигове Баудолино. Той искал да отдалечи смъртта на баща си, но разбирал, че ако го остави да умре, ще изпълни неговото желание. Няколко дни по-късно старият Галяудо вече се бил спаружил като сух кестен и с мъка поемал въздух и дори отблъсквал гаванката.

— Татко — казвал му Баудолино, — ако толкова искаш да умреш, поне се сдобри с Господа и ще отидеш в Рая, който е като двореца на отец Йоан. Господ Бог ще седи там на голям престол на върха на една кула и над облегалката на престола ще има две златни топки, а на всяка от тях — по един голям диамант, който блести цяла нощ. Подлакътниците на престола ще са от изумруд. Седемте стъпала, които водят до него, ще бъдат от оникс, кристал, яспис, аметист, сардоникс, корналин и хризолит. Наоколо ще има цял ред колони от най-чисто злато. А над престола ще летят ангели и ще пеят сладостни песни.

— И ще има дяволи, които ще ме изхвърлят навън с ритници в задника — прекъснал го Галяудо, — защото на такова място такъв като мен, дето вони на тор, хич не им трябва. Но я мълчи…

И изведнъж опулил очи и се опитал да се надигне и да седне; Баудолино го подкрепял.

— О, Господи, ей го, сега наистина умирам, защото вече виждам Рая. О, колко е красиво…

— Какво виждаш, тате? — изхлипал Баудолино.

— Точно като нашия обор е, но съвсем почистен, тук е и Розина… А ето я тази светица, майка ти… Ей, глупачко, сега вече ще ми кажеш къде си скрила лопатата за тор!

Галяудо се оригнал, изпуснал гаванката и така си останал — с широко отворени очи, загледан в своя небесен обор.

Баудолино прокарал нежно ръка по лицето му, защото все едно вече това, което трябвало да види, го виждал и със затворени очи, и отишъл да съобщи за станалото на александрийците. Гражданите решили да направят на стареца тържествено погребение, понеже бил спасил града, и решили да му издигнат паметник над главния вход на катедралата.

Баудолино отишъл още веднъж в дома на родителите си, за да вземе оттам нещо за спомен, тъй като бил решил да не се връща повече в него. Видял на пода гаванката на покойника и я прибрал като скъпоценна реликва. Измил я добре, за да не смърди на вино, защото си помислил, че ако някой ден бъде обявена за Светия Градал, то, тъй като било минало толкова време от Тайната вечеря, вече не трябвало да мирише на нищо, а ако не, може би да мирише на благовония, които всички, убедени, че това е истинската чаша, без съмнение биха доловили. Увил гаванката в наметалото си и я отнесъл.

23. Баудолино в Третия кръстоносен поход

Тръгнаха на път, когато над Константинопол се спусна мракът. Не бяха малко хора, но тия дни много групи граждани, останали без дом, се местеха като блуждаещи души от едно място на града до друго, за да намерят стряха, под която да прекарат нощта. Баудолино бе свалил дрехите си на поклонник, защото, ако някой го попиташе кой му е началник, би изпаднал в голямо затруднение. Пред групата вървяха Пиперко, Главореза, Щуреца и Присмехулкото с вид на хора, които са се оказали случайни спътници. Но се оглеждаха на всеки ъгъл и стискаха под дрехите си дълги и добре наточени ножове.

Малко преди да пристигнат пред „Света София“ един юначага със светли очи и дълги руси мустаци се хвърли към групата, сграбчи за ръката една от девойките, макар тя да изглеждаше грозна и пъпчива, и се опита да я отвлече. Баудолино си каза, че е време да се намеси, генуезците също бяха готови, но на Никита му хрумна по-добра мисъл. Бе съзрял група конници, които се приближаваха по улицата, хвърли се на колене пред тях и ги замоли за милост и справедливост, като се позоваваше на тяхната чест. Те — бяха вероятно хора на дожа — прогониха с ритници варварина и върнаха девойката на семейството й.

След като минаха Хиподрума, генуезците започнаха да избират по-тъмни улички, по които къщите бяха или изгорени до основи, или плячкосани до последната троха. Кръстоносците, ако все още търсеха нещо за крадене, бяха другаде. Към полунощ пътниците вече бяха подминали стената на Теодосий. Там ги чакаха останалите генуезци с мулетата. С много прегръдки и благопожелания се сбогуваха със своите покровители и поеха по извънградския път под безоблачното пролетно небе с почти пълна луна на хоризонта. От далечното море до тях достигаше лек ветрец. Всички си бяха починали през деня и пътуването не изглеждаше уморително дори за съпругата на Никита. Но той самият явно беше извънредно изтощен, задъхваше се при всяко по-рязко движение на мулето и час по час искаше да спират да отдъхват.

— Много яде, господин Никита — каза му Баудолино.

— Нима би отказал на един изгнаник последните сладости на неговата загиваща родина? — отвърна Никита и пак потърси някоя бабуна или дънер, за да поседне. — Правя го и защото съм нетърпелив да чуя продължението на приключенията ти. Седни тук, Баудолино, виж какъв мир е, вдъхни уханията на полето. Да си починем малко, а ти разказвай.