Читаем Баудолино полностью

— Не е глупост — продължил Баудолино, който в това време не само че се бил замислил, но и почти виждал сцената, която можела да произтече от идеята му. — Слушай: отиваш в Аахен, където се пазят мощите на Карл Велики, изваждаш ги и ги поставяш в една красива реликвеница в центъра на палатинската капела и в твое присъствие с един кортеж от предани епископи, включващ и господин Райналд, който като архиепископ на Кьолн е и митрополит на тази провинция, и с една вула на папа Паскал, която те легитимира, обявяваш Карл Велики за светец. Разбираш ли? Ти обявяваш за светец основателя на Светата римска империя и щом като е светец, той е по-висшестоящ от папата, а ти, в качеството си на негов законен наследник, ставаш от ранга на светците, неподчинен на нито една власт, включително властта на този, който е искал да те отлъчи.

— Кълна се в брадата на Карл Велики! — възкликнал Фридрих и космите на собствената му брада щръкнали от възбуда. — Чу ли, Райналд? Както винаги, това момче има право!

Всичко станало, както били решили, само че едва в края на следващата година, защото, за да се подготвят добре, някои неща изискват време.

Никита отбеляза, че идеята била много луда, и Баудолино му отговори, че все пак се била получила. И погледна Никита с гордост. „То се знае — помисли си Никита, — твоето тщеславие няма край, дори си направил светец Карл Велики.“ От Баудолино можеше да се очаква всичко.

— И после? — запита той.

— Докато Фридрих и Райналд се готвеха да канонизират Карл Велики, аз постепенно си давах сметка, че няма да са достатъчни нито влъхвите, нито той — те и четиримата си седяха в Рая — влъхвите със сигурност, а да се надяваме и Карл Велики, иначе в Аахен щеше да се получи една голяма измама — и че е необходимо нещо, което да е още тук, на земята, на която императорът да може да каже: ето, аз съм тук и това утвърждава моите права. Единственото, което императорът можеше да намери на тази земя, беше царството на отец Йоан.

<p>11. Баудолино построява дворец за отец Йоан</p>

На сутринта в петък трима от генуезците, Пиперко, Главореза и Щуреца, дойдоха да потвърдят това, което се виждаше чудесно и отдалеч. Пожарът бил угаснал почти от само себе си, защото никой не си бил направил труда да го потуши. Но това не означавало, че човек вече можел да се разхожда из Константинопол. Напротив, тъй като вече били улеснени да се движат по улиците и площадите, войниците още по-настървено преследвали заможните граждани и сред още топлите развалини рушели и малкото, което било останало да стърчи, търсейки още съкровища, убягнали им при първото плячкосване. Никита въздъхна отчаян и поиска да му донесат самоско вино. Поръча също да му опържат сусамено семе в малко олио, което щеше да дъвче между две сръбвания, и после пожела и орехи и шамфъстък, за да следва по-добре разказа на Баудолино. И го прикани да продължи.

Поета бил изпратен от Райналд с някаква задача в Париж и се възползвал от случая да се върне към сладостите на кръчмите с Баудолино и Абдул. Запознал се и с Борон, но неговите измислици за Земния рай явно не го вълнували много. Годините, прекарани в императорския двор, забелязал Баудолино, го били променили. Бил станал по-твърд, вдигал чашата с радост, но явно внимавал да не прекалява, да бъде нащрек, като човек, който дебне жертвата си, готов да скочи срещу нея.

— Баудолино — казал му един ден, — вие тук си губите времето. Това, което трябваше да научим в Париж, вече го научихме. Но всички тези учени ще се надрискат, ако утре им се представя на един диспут с най-тържествен рицарски вид, препасан с меч. В двореца научих четири неща: ако се движиш в обществото на големците, ставаш големец и ти, в действителност великите хора са много дребни, всичко е във властта и няма причина, поради която един ден да не я вземеш ти, поне отчасти. Трябва да умееш да чакаш, разбира се, но не бива да изпускаш случая.

Но щом чул, че приятелите му продължават да говорят за отец Йоан, веднага наострил уши. Бил ги оставил в Париж, когато тази история изглеждала празна измишльотина на библиотекарски плъхове, но в Милано бил чул Баудолино да говори за нея на Райналд като за нещо, което можело да се превърне в явен знак за властта на императора поне колкото намирането на влъхвите. При това положение предприятието го заинтересувало и той се включил в него, като че ли строял за себе си бойна машина. Постепенно, докато говорел за него, земята на отец Йоан, като някакъв светски Йерусалим, се превръщала от място за мистично поклонение в земя, която трябва да бъде завладяна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза