Баудолино

— Дворецът се издига на една планина и тази планина е направена от оникс и е с толкова гладък връх, че блести като луната. Храмът е във форма на кръг, има златен купол и златни стени, инкрустирани със скъпоценни камъни, толкова искрящи, че през зимата излъчват топлина, а през лятото — разхлаждат. Таванът е изпъстрен със сапфири, които наподобяват небесния свод, и с рубини, които изобразяват звездите. Едно позлатено слънце и една сребърна луна — ето и автоматите — прекосяват небето, и изкуствени птички пеят всеки ден, а от ъглите четири ангела от позлатен бронз им пригласят със своите тръби. Дворецът се издига над скрит кладенец, в който конски впряг задвижва един воденичен камък според смяната на годишните времена, тъй че той се превръща в изображение на Космоса. Под подовата настилка от кристал плават риби и приказни морски създания. Чувал съм обаче да говорят и за огледала, в които може да се види всичко, което се случва по света. Това би било полезно за отеца — така той би могъл да управлява и най-далечните граници на своето царство…

Поета, който вече проявявал склонност към архитектурата, се захванал да рисува огледалото и да обяснява:

— Ще бъде поставено много нависоко и до него ще се стига по сто двайсет и пет стъпала от порфир…

— И алабастър — подсказал Борон, който дотогава си мълчал под въздействието на зеления мед.

— Добре, може и алабастър. Но най-последните стъпала ще бъдат от амбър и пантера.

— Как от пантера, за Бога? — запитал Баудолино.

— Не се прави на глупав, Плиний говори за пантерата, това е един разноцветен камък. Но всъщност огледалото ще се крепи на една-единствена колона. Или, по-точно, върху тази колона ще бъде поставена плоча, на която ще стъпват две колони, а на тях пък ще бъде поставена нова плоча, на която ще стъпват четири колони, и така колоните ще се увеличават, докато върху средната плоча не станат шейсет и четири. Те от своя страна ще поддържат плоча с трийсет и две колони, подържащи плоча с шестнайсет колони, и така ще намаляват, докато не се стигне до една-единствена колона, на която ще се крепи огледалото.

— Виж какво — намесил се раби Соломон, — с тази история за колоните огледалото ще се събори в първия миг, в който някой пипне най-долната колона.

— Ти да мълчиш, че си фалшив като душата на Юда. Значи ти си съгласен вашият Иезекиил да вижда храм, дето никой не може да каже какъв е, и ако дойде един зидар християнин и ти каже, че такова нещо не може да бъде, ти ще му отговориш, че Иезекиил чувал гласове и не го засягали формите, пък аз да не мога да правя огледала, които да стоят и да не се събарят, така ли? Аз пък ще поставя дванайсет хиляди войници да следят за огледалото, всички около най-долната колона, и те ще му берат грижата да не падне. Така става ли?

— Става, става, огледалото си е твое — миролюбиво се съгласил раби Соломон.

Абдул следял разговора с усмивка на уста и поглед, зареян в празното пространство, и Баудолино разбирал, че в това огледало той искал да съзре поне сянката на своята далечна принцеса.

— През следващите дни — каза Баудолино на Никита — се налагаше да побързаме, защото Поета трябваше да си замине, а не искаше да пропусне края на историята. Но вече бяхме на прав път.

— На прав път ли? Но на този отец, според мен, биха повярвали по-малко, отколкото на влъхвите, преоблечени като кардинали, и на Карл Велики сред ангелските войнства…

— Щяха да му повярват, ако се бе обадил, лично, с едно писмо до Фридрих — каза Баудолино.

12. Баудолино пише писмото на отец Йоан