Баудолино

Решението да се напише писмо от името на отец Йоан се родило от една история, която раби Соломон бил чул от арабите в Испания. Един моряк, Синдбад, живял по времето на халифа Харун ал Рашид, претърпял корабокрушение и попаднал на остров, който се намирал на линията на равноденствието, тъй че и нощта, и денят траели точно дванайсет часа. Синдбад разказвал, че видял на острова много индийци и следователно островът бил близо до Индия. Индийците го отвели при владетеля на Сарандиб. Този владетел се движел сам на престол, поставен върху слон, висок осем лакти, а от двете му страни крачели в двойни редици неговите васали и министри. Пред слона вървял един глашатай със златно копие, а зад него втори — с жезъл, на чийто връх блестял изумруд. Когато владетелят слизал от престола си, за да се качи на кон, го следвали хиляда конници, облечени в коприна и брокат, а друг глашатай го предхождал, като викал, че пристига царят, който има корона, по-разкошна от Соломоновата. Владетелят дал аудиенция на Синдбад и го разпитал подробно за царството, от което идва. Накрая го помолил да отнесе на Харун ал Рашид едно писмо, написано с тъмносиньо мастило върху пергамент от агнешка кожа, в което се казвало: „Изпращам ти поздрава на мира, аз, владетелят на Сарандиб, пред когото са строени хиляда слона и в чийто дворец птичките са направени от скъпоценни камъни. Смятаме те за наш брат и те молим да ни изпратиш отговор. И те молим да приемеш този скромен дар.“ Скромният дар бил огромна купа от рубин, чието дъно било украсено с перли. Този дар и това писмо прославили още повече името на великия Харун ал Рашид в сарацинския свят.

— Този твой моряк безспорно е бил в царството на отец Йоан — казал Баудолино. — Само дето на арабски го наричат по друг начин. Но е излъгал, че отецът е пратил писма и дарове на халифа, защото Йоан е бил християнин, при това несторианец, и ако е трябвало да изпрати писмо, е щял да го изпрати на император Фридрих.

— Ами тогава да го напишем това писмо — обадил се Поета.

В търсенето на всякакви вести, които да им помогнат при създаването на царството на отец Йоан, нашите приятели били срещнали Киот. Той бил младеж, родом от Шампан, неотдавна завърнал се от едно пътуване в Бретан, и душата му била още възпламенена от историите за странстващи рицари, конници, феи вълшебници и зли магьосници, които жителите на онези земи разказвали при нощните си бдения около огъня. Когато Баудолино му споменал за чудесата на двореца на отец Йоан, той извикал:

— Но аз в Бретан чух да разказват за такъв дворец! Това е дворецът, където се пази Градалът!

— Какво знаеш за Градала? — запитал Борон, станал изведнъж подозрителен, сякаш Киот бил посегнал на нещо негово.

— А ти какво знаеш за него? — отвърнал му Киот, също изпълнен с подозрения.

— Спрете — намесил се Баудолино, — виждам, че този градал и на двамата ви лежи на сърцето. Какво е той? Доколкото зная, градалът трябва да е нещо като паница.

— Паница! — усмихнал се снизходително Борон. — По-скоро е съсъд. — И после, сякаш решил да разкрие тайната си, продължил: — Изненадан съм, че не сте чували за Градала. Това е най-скъпоценната реликва на цялото християнство. Купата, в която Иисус е осветил виното на Тайната вечеря и в която после Йосиф Ариматейски е събрал кръвта, която е изтекла от гръдта на Разпнатия. Някои казват, че името на тази купа е Светият Граал, други я наричат Сангреал, кралска кръв, защото, който я притежава, става част от потомството на избраните рицари, от същото коляно на Давид и на Господ Бог.

— Градал или Граал? — запитал Поета, наострил слух, както винаги, когато чувал нещо, което можело да придаде някому власт.

— Не се знае — отговорил Киот. — Някои го наричат дори Гразал или пък Граалц. И не е казано, че е бил съсъд. Който го е видял, не си спомня каква му е била формата, знаел само, че е предмет, притежаващ изключителни свойства.

— А кой го е видял? — запитал Поета.

— Явно рицарите, които го пазели в Броселандия, но и от тях не е останала следа, а аз познавам само хората, които разказват за него.

— Би било добре човек да разказва за това нещо по-малко, а повече да се стреми да понаучи нещо за него — казал Борон. — Това момче вчера отишло в Бретан, чуло, каквото чуло, и вече ме гледа, като че ли ще му открадна нещо, което не притежава. Често се случва. Чул някой да се говори за Градал и вече смята, че е единственият, който ще го намери. Пък аз в Бретан и отвъдморските острови прекарах пет години, без да приказвам много, за да намеря…

— И намери ли го? — запитал Киот.

— Въпросът е да намериш не Градала, а рицарите, които знаят къде се намира. Аз се скитах, разпитвах, но така и не ги срещнах. Може би не съм бил избран. И сега съм тук и се ровя в тия пергаменти с надеждата да открия някаква следа, която ми е убягнала, докато съм се скитал из онези гори…

— Ама ние защо сме седнали да говорим за Градала — намесил се Баудолино, — ако е в Бретан или на онези острови, тогава не ни интересува, защото няма нищо общо с отец Йоан.