Читаем Баудолино полностью

Почти се зазорявало, когато нашите приятели привършили писмото. Който бил вкусил от меда, бил още в състояние на весело тъпоумие, който бил пил само вино, бил замаян. Поета, който отново бил погълнал и от двете, едва се държал на краката си. Тръгнали с песни по улици и площади, понесли с благоговение пергамента, вече и сами убедени, че той току-що е пристигнал от царството на отец Йоан.

— И веднага сте го изпратили на Райналд, нали? — запита Никита.

— Не. След заминаването на Поета дълги месеци препрочитахме и преправяхме писмото, като го чегъртахме и дописвахме много пъти. Все някой предлагаше някоя малка добавка.

— Но предполагам, Райналд е очаквал писмото…

— Работата е, че междувременно Фридрих отне на Райналд длъжността имперски канцлер и я даде на Кристиан де Бух. Разбира се, Райналд, в качеството си на архиепископ на Кьолн, беше и архиканцлер на Италия и си оставаше много могъщ, за което говори фактът, че именно той организира канонизирането на Карл Велики, но тази промяна на длъжността означаваше, поне в моите очи, че Фридрих е започнал да смята Райналд за твърде натрапчив. Как тогава да представим на императора едно писмо, което всъщност е било поискано от Райналд? Щях да забравя: в същата година на канонизирането Беатрикс стана майка на втори син и императорът беше зает с други мисли, още повече че до мен достигна мълвата, че първородният непрекъснато боледувал. Така събитие подир събитие измина цяла година, че и повече.

— А Райналд не настояваше ли?

— В началото имаше други грижи. После умря. Докато Фридрих беше в Рим, за да прогони Александър III и да сложи на престола своя антипапа, избухна чумна епидемия, а чумата коси наред и бедни, и богати. От нея умря и Райналд. Аз бях доста потресен, макар никога да не го бях обичал. Беше арогантен и злопаметен, но беше смел и се бе сражавал до края за своя господар. Мир на праха му. Само че вече, без него, какъв смисъл имаше писмото? Той беше единственият, достатъчно хитър, за да извлече полза от него, като го разпрати по канцелариите на целия християнски свят.

Тук Баудолино направи пауза.

— И освен това на карта беше съдбата на моя град.

— Какъв град, нали си роден сред блатата?

— Така е, малко избързвам. Тепърва трябва да построим града.

— Най-сетне няма да има разказ за разрушаване на градове!

— Да — каза Баудолино, — за пръв и последен път в живота си щях да видя един град да се ражда, а не да умира.

<p>13. Баудолино вижда как се ражда един нов град</p>

От десет години Баудолино живеел в Париж, бил прочел всичко, което можело да се прочете, научил бил гръцки от една византийска проститутка, бил съчинил любовни стихове и писма, които щели да бъдат приписани на други, бил изградил реално едно царство, което никой вече не познавал по-добре от него и от неговите приятели, но така и не бил завършил учението си. Утешавал се с мисълта, че да учиш в Париж вече само по себе си е истински успех за един роден сред кравите, но после си спомнял, че е по-лесно за голтаци като него да ходят да учат, отколкото за децата на господарите, които трябва да знаят да се бият, а не да четат и пишат… Така или иначе, не се чувствал доволен.

Един ден си дал сметка, че след някой и друг месец щял да навърши двайсет и шест години, тъй като бил напуснал родната си къща на тринайсет, а ставали точно тринайсет години, откак не се бил връщал у дома. Усетил нещо, което би могло да се нарече носталгия по родината, само че той, понеже никога не бил изпитвал подобно чувство, не знаел какво е. Затова си помислил, че го тегли да се види отново с втория си баща, и решил да отиде при него в Базел, където той бил спрял при поредното си връщане от Италия.

Не го бил виждал от раждането на първия му син. Докато пишел и преписвал писмото на отеца, императорът правел-струвал, но не престанал да се движи като змиорка от север на юг, хранел се и спял на коня като своите прадеди варварите, и където се намирал в даден момент, там му бил кралският двор. През тези години се бил връщал в Италия още два пъти. Втория път, като се прибирал на север, срещнал съпротивата на Суза, чиито жители се разбунтували, принудили го да бяга тайно, преоблечен, и взели за заложница Беатрикс. После я пуснали да си ходи, без да й сторят зло, но той се бил посрамил и се заклел да си отмъсти на тоя град. А и като се връщал оттатък Алпите, пак не можел да си почине — налагало се да укротява германските принцове.

Когато най-сетне се срещнал с императора, Баудолино го заварил много мрачен. Веднага разбрал, че е загрижен, от една страна, заради здравето на големия си син — и той Фридрих, — и от друга — заради събитията в Ломбардия.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза