Баудолино

Но после забелязал малко по-далеч една група, която, изглежда, възнамерявала да построи малка открита галерия — със зле издялани камъни, недорендосани дъски и капители, сякаш рисувани от дивак. И те също, за да издигат материалите, били скалъпили нещо като лебедка, но толкова нескопосана, че Баудолино си дал сметка, че в сравнение с тези първите, дето градели стеничката, били направо майстори от Комо. Престанал да прави сравнения обаче, когато малко по-далеч видял трети, които градели досущ като деца, дето си играят с кал, и минавали последната ръка — или по-точно „последния крак“, понеже работели с краката си — на една постройка, родна сестрица на други три в съседство, направени от глина и безформени камъни, с покриви от зле стегната слама, тъй че се образувала нещо като уличка от грозни колиби, изградена надве-натри, сякаш работниците се били надпреварвали кой ще свърши по-рано за празниците, без да се съобразяват с никакви правила на занаята.

Като навлязъл обаче в незавършените криволици на това неясно дело, Баудолино открил и много добре изпипани стени, стабилно изградени фасади, кули, които, макар и незавършени, внушавали чувство за здравина и сигурност. От всичко това разбрал, че в построяването на този град участват хора с различен произход и умелост; и че ако някои явно били новаци в занаята, селяни, които издигали къщи, както цял живот били издигали обори за добитъка си, други без съмнение отдавна познавали тайните на строителното изкуство.

Докато се опитвал да се ориентира в това множество от умения, Баудолино откривал и множество диалекти, които показвали, че това струпване от безформени колиби е дело на селяни от Солеро, онази килната кула била построена от монфератци и че хоросана там бъркали хора от Павия, а онези талпи бичели люде, които доскоро били поваляли дърветата на Палеа. Когато обаче чувал някой да дава команди или виждал някоя групичка, която работела както трябва, хората всеки път се оказвали генуезци.

„Дали не съм попаднал на строежа на Вавилонската кула — питал се Баудолино, — или в Абдуловата Хиберния, където седемдесет и двамата му мъдреци били възстановили езика на Адам, като обединили всички езици, както се смесват вода и глина, смола и катран? Тук обаче още не знаят Адамовия език и чудно е, че макар да говорят всички заедно на седемдесет и два езика, хора от толкова различни раси, които иначе биха се изпотрепали с прашки, тук строят тези грозотии в мир и съгласие.“

Бил се приближил до една група, която умело покривала сграда с дървени греди, като че ли била енорийска църква — използвайки огромен рудан, който не се задвижвал ръчно, а от един кон, като при това конят не бил измъчван от задушаващ хомот на шията, както се правело в някои села, а теглел въжето с помощта на удобен каиш, обхващащ гърдите му. Нямало съмнение, че работниците говорели на генуезки, и Баудолино веднага ги заприказвал на техния диалект — макар акцентът му все пак да го издавал, че не е от техните.

— Какво майсторите тук? — запитал, колкото да подхване разговор.

Един от тях го погледнал накриво и му отговорил, че правят машина за чесане на курове. И понеже другите се разсмели и било ясно, че се присмиват на него, Баудолино (макар че му било прикипяло да се прави на мирен търговец, качен на муле, когато в торбата си носел своя меч на благородник, грижливо скрит в един топ сукно) му отвърнал на диалекта на Фраскета, който след толкова време по чудо му се върнал изведнъж на устата, и уточнил, че той лично нямал нужда от „машина“, защото на него кура му, който възпитаните хора наричали „член“, обикновено му го чешели онези курви, техните майки. Генуезците не разбрали смисъла на думите му, но отгатнали общата им насоченост. Зарязали работата си, грабнали кой камък, кой прът, и застанали в полукръг около мулето. За щастие в този момент дотичали други хора, между които един с вид на рицар, който на смес от латински, провансалски и дявол знае от какъв още говор казал на генуезците, че пътникът говори като местен човек и значи да не го закачат и да не го смятат за някой, който няма право да минава оттук. Генуезците се заоправдавали, че той им задавал въпроси, като че ли бил шпионин, и рицарят им отвърнал, че дори императорът да изпраща шпиони, още по-добре, защото било време да узнае, че тук е изникнал един град именно за да го ядоса. И после се обърнал към Баудолино:

— Не съм те виждал, но имаш вид на човек, който се връща у дома си. Дошъл си да се присъединиш към нас, така ли?

— Господине — отвърнал благовъзпитано Баудолино, — роден съм във Фраскета, но преди много години напуснах тези места и не знаех нищо за това, което се случва тук. Наричам се Баудолино, син на Галяудо Аулари…

Още не бил свършил да говори, когато от групата на новопристигналите един старец с бяла коса и бяла брада размахал тояжката си и се развикал: