Баудолино

— Долен безсрамен лъжец, дано гръм те тресне, как имаш наглостта да използваш името на нещастния ми Баудолино, моя син, защото аз съм този Галяудо, при това Аулари, а синът ми замина с един алемански господар, дето изглеждаше по-глупав от кралица Педок, но май че беше от тези, дето карат маймуните да танцуват, защото от моето бедно момче оттогава няма ни вест, ни кост, и след толкова време не може да не е умряло, заради което аз и моята свята жена от трийсет години тъгуваме, защото това ни е било най-голямата мъка в живота, който и без това не беше цвете за мирисане, но да изгубиш момчето си е истинско нещастие, което този, дето не го е изживял, не знае какво е!

При което Баудолино извикал:

— Тате, това ти ли си! — И нещо се скъсало в гласа му, очите му се напълнили със сълзи, но те били сълзи, които не успявали да замъглят голямата му радост. Затова добавил: — И не са трийсет години мъка, защото заминах само преди тринайсет, и ти трябва да си доволен, че съм ги използвал за добро и днес съм човек с име.

Старецът се приближил до мулето, взрял се в лицето на Баудолино и казал:

— Ама и ти си си ти! И след трийсет години все си с този поглед на мошеник. И знаеш ли какво ще ти кажа? Че може и да си станал голям човек, но няма да обиждаш баща си, като казах трийсет години, то е защото ми се сториха трийсет, а за трийсет години можеше поне веднъж да се обадиш, неблагодарник такъв, позор за семейството, я слизай от това муле, дето няма как да не си го откраднал, да ти счупя аз тая тояга о главата!

И вече се готвел да сграбчи Баудолино за пеша, за да го свали от мулето, когато оня, дето приличал на главен сред другите, застанал помежду им.

— Хайде, Галяудо, виждаш отново сина си след трийсет години…

— Тринайсет — поправил го Баудолино.

— Ти мълчи, с теб после ще си говорим… — смъмрил го мъжът и продължил към стареца: — Виждаш го за пръв път след трийсет години — в тези случаи човек прегръща сина си и благодари на Бога, за Бога!

Баудолино вече бил слязъл от мулето и се готвел да се хвърли в прегръдките на баща си, който се бил разплакал, когато онзи, който явно бил водачът, отново застанал помежду им и го хванал за врата.

— Но ако има някой тук, който има сметки за разчистване с теб, това съм аз.

— А кой си ти? — запитал Баудолино.

— Аз съм Оберто дел Форо, но ти не можеш да ме познаеш и сигурно не си спомняш нищо. Трябва да съм бил на десетина години, когато баща ми направи на баща ти честта да се отбие при него, за да види телетата, които искаше да купи. Бях облечен както трябва да бъде облечен един син на рицар, и баща ми не искаше да вляза с него в обора, за да не се изцапам. Тръгнах да обикалям около къщата и точно отзад беше ти, грозен и мръсен, сякаш току-що излязъл от купчина тор. Приближи се към мен, погледна ме, запита ме дали искам да си поиграем, аз, глупакът, казах „да“ и ти ме блъсна тъй, че паднах в коритото на свинете. Баща ми, като ме видя в това състояние, ми нашари задника, защото си бях похабил новите дрехи.

— Може и да е било — казал Баудолино, — но е станало преди трийсет години…

— Тринайсет бяха и оттогава всеки ден се сещам за това, защото никога в живота си не съм бил така унижаван, и пораснах, като си повтарях, че един ден ще срещна сина на този Галяудо и ще го убия.

— И искаш да ме убиеш сега, така ли?

— Сега не и по-точно, сега вече не, защото всички сме тук и почти завършваме този град, за да се бием с императора, когато пак си покаже носа по тия места, и какво ще си губя времето да убивам тебе. Тези трийсет години…

— Тринайсет.

— Тези тринайсет години носих яда в сърцето си, но точно в този момент, чудна работа, ми мина.

— Тъй става понякога, когато…

— Хайде сега, не хитрувай, а прегърни баща си. После, ако ми се извиниш за оня ден, ще идем тук наблизо, където празнуваме една току-що завършена постройка, а в такива случаи се отпушва бъчвата с най-доброто и, както казват нашите старци, „гълток след гълток, до Гог и Магог!“.

И така Баудолино се озовал в една обширна изба. Градът още не бил завършен, но вече била изникнала първата кръчма с чудесен навес на двора, но в тези дни било по-добре да се влезе вътре, в едно помещение, направено като огромна бъчва, с дълги маси от дърво, отрупани с хубави кани и наденици от магарешко месо, които (както обясни Баудолино на ужасения Никита) се поднасяли като надути мехове, цепваш ги с ножа, хвърляш ги да запращят в горещото масло с чесън и става една, да си оближеш пръстите. Затова и всички присъстващи били весели, миризливи и вече пийнали. Оберто дел Форо обявил връщането на сина на Галяудо Аулари и веднага неколцина се спуснали да налагат с юмруци гърба на Баудолино, който отначало ги гледал изненадан с ококорени очи, после захванал да отвръща на ударите и започнало едно юмручно разпознаване, което сякаш нямало да има край.

— Господи, ама ти си Скакабароци, нали, а ти — Кутика от Куарниенто! А ти кой беше? Не, чакай, не казвай, сега ще позная! Ти си… Скуарчафики! А ти беше или Гини, или Праси!