Баудолино

— Не, Праси е той, дето все се замеряхте с камъни! Аз бях Гино Гини, и още съм си. С теб ходехме зиме да се пързаляме по леда.

— Иисусе Христе, така беше, ти си Гини. Ама не беше ли ти същият, дето можеше да продадеш всичко, дори лайната на козите си, като онзи път, когато ги пробута на оня поклонник уж били прахът на свети Баудолино?

— Че как иначе, аз и сега съм търговец, писано ми е било. А я сега познай кой е тоя там…

— Та това е Косчето! Косче, какво ти повтарях винаги?

— Казваше ми: „Блазе ти, че си глупав. Дай си ръката!“ И аз ти я давах, ама сега не мога. — И някогашното момче си показало чуканчето на дясната китка. — При обсадата на Милано, тази отпреди десет години.

— Точно това исках да кажа. Доколкото знам, вие от Гамондио, Берголио и Маренго винаги сте били с императора. А защо така, преди сте били на негова страна, а сега строите цял град срещу него?

Тогава всички се впуснали да му обясняват нещата и единственото, което Баудолино успял да разбере, било, че около стария замък и черквата „Санта Мария ди Роборето“ хората от близките градчета като Гамондио, Берголио и Маренго били изградили цял нов град, при това се били стекли на групи от цели семейства отвсякъде, от Ривалта Бормида, от Басиняна или от Пиовера, за да строят къщи, в които после да се заселят. Тъй че до месец май трима от тях — Родолфо Небиа, Алерамо ди Маренго и Оберто дел Форо били занесли в Лоди на представителите на общините, събрани там, вестта за присъединяването към тях на новия град, макар той в този момент да съществувал повече като намерение, отколкото в действителност край Танаро. Но всички били работили като волове цяло лято и цяла есен и градът бил вече почти готов, готов да препречи пътя на императора в деня, когато той отново се спусне в Италия, както вече му било станало привичка.

Но как ще му препречат пътя, запитал неубеден докрай Баудолино, като той можел просто да ги заобиколи!… А, не, отговаряли му, ти не познаваш императора (как ли пък не!), един град, изникнал без неговото съгласие, е срам, който трябва да се измие с кръв, той ще се почувства задължен да го обсади (и виж, тук те имали право, явно познавали добре характера на Фридрих), и затова били необходими здрави стени и улици, замислени за военно време, и тъкмо по тази причина имали нужда от генуезците, които наистина били моряци, но обикаляли далечни страни, за да строят там нови градове, и си знаели работата.

— Но генуезците не са хора, които ще работят залудо — казал Баудолино. — Кой им плаща?

Те им плащали. Вече им били заели хиляда генуезки солида и им обещали още толкова за следващата година.

— А какво означава „улици, замислени за военно време“?

— Ето го Емануеле Троти, питай него — той ще ти обясни, негова беше идеята. Хайде, казвай ти, нали си полиорцетът26!

— Какво значи това?

— Мълчи, Бойди, остави Троти да говори.

И Троти (който също като Оберто приличал на рицар или на дребен васал с невисок сан) подхванал:

— Един град трябва да устоява на врага така, че той да не прехвърли стените му, но ако за нещастие успее да се прехвърли, градът трябва все пак да бъде в състояние да не му се дава и да му строши гръбнака. Ако врагът, вече прехвърлил стените, се озове в една плетеница от улички, в които може да се изпокрие, не го търси повече, един се мушнал тука, друг се шмугнал там, и след малко защитниците се оказват като мишки в капан. Затуй врагът трябва да попадне под стените в едно голо пространство и там да остане на открито толкова време, колкото иззад ъглите и от прозорците насреща да бъде обстреляй със стрели и камъни, тъй че още преди да прекоси това пространство, да бъде вече наполовина унищожен.

(— Точно така — намеси се мрачно Никита, като слушаше тази история. — Това трябваше да бъде направено в Константинопол, а вместо туй в подножието на стените оставиха да се роди тъкмо такава мрежа от улички…

На Баудолино му се искаше да му отговори: „Да, но за това са нужни и хора, на които им стиска, като моите съграждани, а не посерковци като нещастниците от вашата императорска гвардия“, но си замълча, за да не засегне своя събеседник, и вместо това каза:

— Мълчи сега, не прекъсвай Троти и ме остави да разказвам.)

И Троти продължил да обяснява:

— А ако врагът все пак прекоси откритото пространство и навлезе в тесните улички, те не трябва да бъдат прави, теглени като по конец, даже и да си голям почитател на древните римляни, които разчертавали градовете си като скара. Защото, ако ти е права улицата, врагът винаги знае какво да очаква пред себе си. Тя трябва да е цялата само на ъгли и на чупки. Защитникът причаква врага зад ъгъла — и долу, и на покривите — и винаги знае какво прави той, защото на съседния покрив — който образува ъгъл с първия — има друг защитник, който го следи и дава знак на онези, които още не го виждат. А пък врагът, напротив, никога не знае какво го чака и това го забавя. Затуй в добрия град къщите трябва да бъдат лошо подредени, като старчески зъби, което изглежда грозно, но това му е доброто. И освен това трябва да има лъжлив проход!