Баудолино

Макар че били онези времена, когато човек тръгвал от дома си, без да има намерение някога да се върне, в този момент Баудолино чувствал някакво мравучкане в кръвта си, защото изведнъж бил обзет от силното желание да научи дали неговите старци са още живи.

Не само това, но и си спомнил лицата на други момчета от околностите, на Мазуло от семейството на Паница, с когото бил ходил да залага капани за зайци; Праси, по прякор Гино (или беше Гини, наричан Праси?), с когото щом се виждали, започвали да се замерят с камъни; на Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, и на Кутика от Куарниенто, с които ходели за риба в Бормида. „Господи — казвал си, — да не би да умирам? Нали казват, че само преди смъртта си човек си спомня така ясно случките от детството…“

Било Бъдни вечер, но Баудолино не го знаел, защото по време на пътуването си бил изгубил представа за дните. Треперел от студ на гърба на мулето си, също премръзнало, но небето било кристално ясно в светлината на залеза, така чисто, както бива, когато във въздуха вече се долавя мирисът на снега. Той разпознал местността, сякаш едва предишния ден бил минавал оттук, спомнил си, че е бил по тези хълмове с баща си, когато водели за продан три мулета по каменистите урви, дето и така могат да потрошат краката на едно момче, а камо ли когато то трябва да избутва по тях животни, които нямат никакво желание да вървят напред; но пък на връщане било толкова хубаво да гледат равнината отвисоко и лека-полека да се спускат надолу. Баудолино си спомнил, че недалеч от реката равнината се изгърбва в малко хълмче и от върха на това хълмче зад млечнобяла мъглица тогава бил съзрял да изплувват камбанариите на няколко градчета по течението на Берголио — Роборето, Гамондио, Маренго и Палеа, сиреч видял оня край на мочурища, камъни и храсталаци, на границата на който може би още стояла къщурката на добрия Галяудо.

Но като изкачил хълмчето, пред него се разкрила съвсем друга гледка: наоколо, по хълмовете и в по-далечните долини, въздухът бил чист и бистър, а само пред него бил изпълнен с едно от ония кълба мъглива пара, които ти идат насреща по пътя, обвиват те, тъй че вече не виждаш нищо, и после те отминават и си заминават, като че ли никога не ги е имало — така че Баудолино си казал: виж ти, наоколо навсякъде може да е август, но над Фраскета цари мъгла, вечна като снеговете на Пиренейските Алпи — но това не му било неприятно, защото който в мъгла е роден, в мъглата се чувства винаги у дома си. Но колкото повече се спускал към реката, толкова по-ясно му ставало, че тези облаци не са мъгла, а кълба дим, през които вече прозирали огньовете, които ги пораждали. Баудолино вече разбирал, че в равнината отвъд реката, около това, което навремето било Роборето, градецът се е разраснал към полето. Навсякъде се виждали нови къщи, изникнали като гъби, едни зидани, други от дърво, много още незавършени, а на запад се забелязвали дори основите на крепостни стени, каквито по тези места не било имало никога. Върху огньовете били поставени казани, може би пълни с вода, за да не замръзва веднага, докато малко по-далеч я изливали дали във варници, или в ями, пълни с хоросан, не било ясно. Баудолино бил гледал, когато започнали строежа на новата катедрала в Париж на острова насред реката, и знаел всички машинарии и скелета, които използвали зидарите, така че, доколкото разбирал от градове, там долу пред очите му хората завършвали издигането на един нов град от нищото, и това било зрелище, каквото — когато всичко вървяло добре — се виждало веднъж в живота.

„Луди хора — казал си Баудолино, — за малко да се обърнеш, и ти извъртат някой номер“, и пришпорил мулето, за да стигне по-бързо до низината. Прекосил реката на един сал, който пренасял камъни от всевъзможни видове и размери, и слязъл точно там, където неколцина работници, стъпили на несигурно скеле, градели някаква стеничка, докато други на земята вдигали с лебедка кошници чакъл. Да се нарече лебедка това чудо било обаче пресилено, защото по-първобитно нещо никой не бил виждал: скелето било сглобено от летви, вместо от солидни греди, и непрекъснато се люлеело, а двамината, които въртели макарата, се грижели не толкова да навиват въжето, колкото да овладяват заплашителното олюляване на скелето. Баудолино си казал: „Такива са си хората по нашите места — когато правят нещо, го правят или зле, или съвсем зле. Тяхното не е работа като света. Ако им бях аз господар, бих ги сграбчил за дъното на гащите и право в Танаро.“