Баудолино

— Съгласен съм — признал Фридрих, — и го казвам само на теб: моите градоначалници, моите пратеници, моите посланици и прокуратори изискваха не само колкото ми се полагаше, но седем пъти повече: за всяко огнище нареждаха да се плаща годишно по три солида от старите и по двайсет и четири денара за всяка лодка, която плаваше по реките, на рибарите изземваха една трета от улова, а на този, който умираше без деца, конфискуваха наследството. Зная, трябваше да дам ухо на оплакванията, които стигаха до мен, но от други неща ми се беше подпалила главата… И сега чувам, че от няколко месеца ломбардските градове си били организирали един съюз — против императора, разбираш ли? И какво били решили най-напред? Да възстановят стените на Милано!

Че италианските градове все се бунтували и не си държали на думата, пак се търпяло, но съюзът представлявал вече изграждане на нова res publica. Естествено изобщо не трябвало да се вярва, че този съюз ще трае дълго, като се имало предвид колко се мразели италианските градове, и все пак ставало дума за един vulnus, за една рана, нанесена на императорската чест.

Кой участвал в този съюз? Плъзнали слухове, че в едно абатство недалеч от Милано се били събрали представители на Кремона, Мантуа, Бергамо, че после били дошли и от Пиаченца и Парма, но не било сигурно. Слуховете обаче не спирали дотук, говорело се за Венеция, Верона, Падуа, Виченца, Тревизо, Ферара и Болоня.

— Болоня, даваш ли си сметка!? — крещял Фридрих, крачейки напред-назад. — Спомняш си, нали? Благодарение на мен проклетите им учени могат да печелят колкото си искат богатства с техните трижди проклети студенти, без да отговарят нито пред мен, нито пред папата, а сега се включват в този съюз! Може ли човек да бъде по-безсрамен? Липсва само Павия!

— Или Лоди — прибавил Баудолино, за да не остане назад.

— Лоди?! Лоди?! — крещял Фридрих, лицето му пламтяло не по-малко от брадата и изглеждал сякаш всеки миг ще получи удар. — Ако вярвам на донесенията, Лоди вече се е включил в техните срещи! Аз кръв проливах от вените си, за да закрилям тези овце, без мен миланчани всяко лято щяха да ги сриват из основи, а те сега ще ми въртят заговори със своите палачи и ще се опълчват срещу благодетеля си!

— Мили татко — обадил се Баудолино, — какво означават тези „май че“ и „изглежда, че“? Нима не получаваш вече сигурни вести?

— Ама вие, дето учите в Париж, сякаш сте загубили чувство за това как стават нещата на тоя свят! Щом има съюз, значи има заговор, щом има заговор, тези, които по-рано са били с теб, те предават и ти разказват точно обратното на това, което правят там, затова последният, които узнава какво замислят, е именно императорът, както става с онези съпрузи на неверни жени, за чиято изневяра знае цялата област, само не и те!

Не можел да избере по-неуместен пример, защото тъкмо в този момент влязла Беатрикс, научила току-що за пристигането на скъпия й Баудолино. Той коленичил, за да целуне ръката й, без да я погледне в лицето. Беатрикс се поколебала за миг. Навярно й се сторило, че ако не даде знак за близост и привързаност, ще разкрие своето притеснение; затова положила майчински другата си ръка на главата му и леко му разрошила косите — забравяйки, че една жена малко над трийсет години не бива вече да се отнася така с един зрял мъж, съвсем малко по-млад от нея. Фридрих приел това като нещо нормално, той — баща, тя — майка, макар и неистински. Този, който се чувствал не на себе си, бил Баудолино. Двойният допир, нейната близост, която му позволила да вдъхне аромата на дрехата й, почти този на нейната плът, гласът й — и цяло щастие било, че бил коленичил и не можел да я погледне в очите, иначе щял да пребледнее и да се просне безчувствен на пода — всичко това му доставяло неописуемо удоволствие, нарушавано само от усещането, че с този най-обикновен израз на почит за пореден път извършва предателство към своя баща.

Нямало да знае как да се оттегли, ако императорът не го помолил — което значело „не му заповядал“ — да му направи услуга. За да добиел по-точна представа за нещата в Италия и понеже не се доверявал нито на упълномощените пратеници, нито на пратените пълномощници, той бил решил да прати там няколко доверени лица, които да познават местата, но да не бъдат разпознати веднага като негови хора, с цел да разберат какви са настроенията и да съберат свидетелства, неопорочени от предателството.

На Баудолино му допаднала възможността да се освободи от притеснението, което изпитвал в двора, но веднага бил обзет от друго чувство: усетил се странно развълнуван от мисълта, че ще види отново родните си места, и най-сетне разбрал, че всъщност това била причината, заради която бил потеглил на път.

След като обиколил най-различни градове, един ден Баудолино, както си яздел мулето, защото се представял за търговец, който мирно ходи от пазар на пазар, стигнал хълмовете, отвъд които, след още доста път по равнината, смятал да прекоси Танаро, за да стигне през камънаци и тресавища до родната Фраскета.