Катедралата

Шпигел мушна ръце в джобовете на дългото си палто и се отдалечи на няколко крачки от Бърк и Мартин. За няколко кратки секунди тя се запита защо така всеотдайно се беше впуснала във всичко това и внезапно й стана ясно, през всичките седем нещастни години, докато преподаваше история, всъщност дълбоко в себе си е искала да прави историята. И сега щеше да осъществи желанието си.

Капитан Джо Белини разтри уморените си очи и погледна стенния часовник в залата за пресконференции. 4,28. Проклетото слънце ще изгрее в шест и три минути. В своята полудрямка бе видял стена от ярка слънчева светлина, която се движеше към него, за да го спаси, така както беше правила толкова пъти в Корея. Господи, помисли си той, ненавиждам звука на оръжията нощем.

Той се огледа. По столовете или на пода спяха мъже, поставили под главите си бронираните жилетки. Други бяха будни, пушеха и разговаряха тихо. От време на време някой се изсмиваше на нещо, което според Белини изобщо не беше смешно. Страхът притежаваше собствена миризма и сега тя бе толкова силна, че той я надушваше съвсем лесно, въпреки миризмата на тютюн, оръжейна смазка и дъха от многото дробове и лепкави усти.

Дъската беше покрита със знаци с цветен тебешир върху белите очертания на катедралата. Върху дългата маса бяха разстлани копия от променения план за нападението. На късия край на масата отсреща седеше Берт Шрьодер и небрежно преглеждаше едно копие. Телефонът иззвъня и Белини бързо вдигна слушалката.

— Корпус за бързо реагиране. Белини слуша.

По линията долетя особеният носов глас на кмета:

— Как вървят нещата при теб, Джо? Нетърпелив ли си да действаш?

— Не мога да си намеря място от нетърпение.

— Добре… Слушай, току-що се запознах с новия ти план за нападение… Не е ли малко прекалено…

— В по-голямата си част беше разработен от полковник Лоугън, сър — заоправдава се Белини.

— О, разбирам. Виж дали не можеш да успокоиш малко нещата.

Белини хвана кутийка с кола в голямата си ръка, стисна я и видя как капачето отхвръкна и кафявата течност обля пръстите му.

— Одобрен ли е или не?

Кметът не отговори дълго време и Белини се досети, че той се съветва и поглежда часовника си. Най-после Клайн се обади отново:

— Губернаторът и аз одобряваме… по принцип.

— Благодаря ви по принцип.

Клайн смени темата:

— Той още ли е при теб?

Белини хвърли поглед към Шрьодер.

— Залепен като кучешка фъшкия на маратонка.

Клайн се засмя пресилено.

— Добре. Ще бъдем с губернатора в офисите на център „Рокфелер“ заедно с част от служителите си…

— Оттам се открива добра гледка.

— Не, не бъди саркастичен. Слушай, говорих с президента.

Белини долови нотка на гордост в гласа на Клайн.

— Той казва, че е постигнал значителен напредък с британския премиер. Направи също някои намеци, че може да постави гвардията под федерално командване и да изпрати маршали… — Клайн снижи гласа си заговорнически: — Между нас казано, Джо, мисля, че президентът създава димна завеса… за да се застрахова за по-късно.

Белини запали цигара.

— Кой не го прави?

Гласът на Клайн зазвуча настойчиво:

— Над него се оказва натиск. Църковните камбани във Вашингтон вече бият и шествие от хиляди хора със свещи в ръце преминава покрай Белия дом. Поставена е охрана на британското посолство.

Белини видя, че Шрьодер се изправи и тръгна към вратата. Изтърси в слушалката:

— Чакай малко. — И викна на Шрьодер. — Къде тръгна, шефе?

Шрьодер му хвърли поглед през рамо.

— В ризницата — и излезе.

Белини го изчака да затвори вратата и рече в слушалката:

— Шрьодер тръгна да разиграе за последно топката с Флин.

Клайн въздъхна.

— Добре… Няма да навреди. Докато се върне, ти ще си готов да тръгнеш, освен ако не се върне с нещо солидно, в което не вярвам.

Белини си спомни, че Шрьодер никога досега не беше имал провал.

— Човек никога не знае.

Последва дълго мълчание, накрая кметът попита:

— Вярваш ли в чудеса?

— Никога не съм виждал чудо — на ум си каза: „Освен когато те избраха за втори път“. — Не, никога не съм виждал.

— Аз също.

Белини чу изщракването на слушалката, последвано от сигнал свободно. Вдигна глава към стихналата зала.

— Ставайте! Размърдайте си задниците! Заемете места по постовете. Излизайте бързо!

Берт Шрьодер се изправи срещу Брайън Флин до вратата на ризницата. Заговори с тих и пресеклив глас и непрестанно хвърляше нервни погледи назад към ризницата.

— Планът е сравнително прост, класическа атака… Полковник Лоугън го разработи. Самият той ще разбие предните врати с бронетранспортьор, а полицейските части ще нападнат едновременно с тарани останалите врати… Ще използват пожарникарски стълби, за да нахлуят през прозорците… Всичко ще бъде извършено под прикритието на тъмнината и димна завеса. Всички имат противогази и очила за нощно виждане. Електричеството ще бъде прекъснато в момента, в който ударят вратите.

Флин почувства кръвта да нахлува във вените му.

— Сълзотворен газ… Шрьодер кимна.