Катедралата

— Това е ужасна трагедия… но не съм съвсем наясно какво се очаква от мен…

Мартин го прекъсна:

— Вие, сър, ще дадете на полицията информацията, която им е нужна, за да проникнат в катедралата и да нападнат терористите в гръб.

Стилуей го погледна.

— За какво говорите? Искате да кажете, че имат намерение да нападнат? Не мога да се съглася.

Мартин постави ръката си на рамото му.

— Боя се, че пристигнахте малко късно, сър. Нападението вече не подлежи на обсъждане. Или ще помогнете на полицията, или те ще влязат през вратите и прозорците, ще нанесат огромни щети и ще загинат много хора. След което терористите ще запалят катедралата и ще я взривят.

Очите на Стилуей се разшириха от ужас и той се остави на Мартин да го поведе към един стол. Мартин се обърна към Бърк:

— Не е зле да побързаш.

Бърк се приближи към него:

— Защо го направи толкова късно?

Мартин отстъпи крачка назад.

— Съжалявам, трябваше да изчакам капитан Шрьодер да предаде плановете за нападението на Флин, което той прави точно в този момент.

Бърк кимна. Атаката на Белини трябваше да бъде отменена, каквото и друго да се случеше. Един нов план, основан на информацията от Стилуей, ако имаше такава, щеше да отсрочи атаката толкова близо до шест часа, че тя също при всички положения щеше да завърши с бедствие. Мартин бе доставил Стилуей и заради това Вашингтон щеше да му дължи голяма услуга. Той го погледна:

— Майоре, бих желал да съм първият, който ще ти изкаже благодарност за оказаната помощ.

Мартин се усмихна.

— Вече възприемаш правилния дух. Цяла нощ беше толкова тъп, Бърк, обаче ако се навърташ покрай мен, обещавам ти, че ще излезеш от тази работа като герой.

Бърк се обърна към Стилуей:

— Има ли скрити пътища за достъп до тази катедрала, които могат да дадат на полицията тактическо преимущество?

Стилуей стоеше неподвижен и размишляваше за събитията, които бяха започнали с един слънчев ден на парада, продължиха с отвличането и спасяването му и завършваха в тази стая от подземието с двама мъже, които очевидно не бяха съвсем наред. Той отговори:

— Нямам представа какво имате предвид под „тактическо преимущество“. — Гласът му стана раздразнен. — Аз съм архитект.

Мартин погледна отново часовника си.

— Е, добре. Аз изпълних своята част. — Отвори вратата. — Сега побързай! Обеща на Белини да си с него, а обещанието е красиво и свято нещо. И… о, да, по-късно, ако си жив, ще станеш свидетел на още една загадка, която ще се разкрие в тази катедрала. Много е интересна. — Той излезе и тръшна вратата.

Стилуей погледна уморено Бърк.

— Кой е той? Кой си ти?

— А ти кой си? Ти Гордън Стилуей ли си, или си някоя от малките шегички на майор Мартин?

Стилуей не отговори.

Бърк извади една от ролките с планове, разви я и се взря в чертежа. Хвърли скицата на масата и погледна часовника си.

— Елате с мен, господин Стилуей. Да видим дали си е заслужавало да ви чакаме.

Шрьодер влезе в залата за пресконференции и бързо отиде до телефона.

— Тук е Шрьодер. Свържете ме с Клайн.

Гласът на кмета звучеше неемоционално:

— Да, капитане, имахте ли късмет?

Шрьодер огледа почти празната стая. Пушките и бронираните жилетки бяха изчезнали, празни кутии от патрони и гранати бяха натрупани в един ъгъл. На дъската някой беше надраскал:

КРАЕН РЕЗУЛТАТ:

ХРИСТИЯНИ И ЕВРЕИ ...........................

ЕЗИЧНИЦИ И АТЕИСТИ ...........................

Клайн прояви нетърпение:

— Е?

Шрьодер се облегна на масата и потисна напъна да повърне.

— Не… никаква отсрочка… никакъв компромис. Слушайте…

Клайн се вбеси:

— Цяла нощ всички ти повтаряме това! Шрьодер пое дълбоко дъх и притисна стомаха си с ръка. Клайн продължаваше да говори, но той не чуваше нищо. Много бавно започна да възприема детайли от всичко, което го заобикаляше. От другата страна на масата със скръстени ръце седеше Белини. На другия край на стаята стоеше Бърк с двама полицаи с черни маски. Близо до тях видя седнал някакъв старец в цивилно облекло.

Кметът продължаваше:

— Капитане, до този момент ти беше герой и в рамките на един час може да се превърнеш в главен говорител на полицейското управление.

Шрьодер гледаше изцапаното с черна камуфлажна боя лице на Белини и му се стори, че той го гледа с неприкрита омраза, сякаш знаеше. Но реши, че всичко е от нелепата боя.

Клайн продължаваше да говори:

— И няма да говориш с журналистите, докато не бъде даден и последният изстрел. И какъв е този слух, който се носи, че си щял да тръгваш с Белини?

Шрьодер отговори:

— Аз… трябва да го направя. То е най-малкото, което мога да направя…

— Ти да не си се побъркал? Какво ти става? Звучиш сякаш… сякаш си пиян.

Шрьодер усети, че е приковал поглед в стареца, който, чак сега забеляза, изучаваше дълъг лист хартия. Очите му отново обходиха мълчаливите мъже и се спряха върху Бърк, който изглеждаше… почти тъжен. Всички изглеждаха, сякаш някой току-що е починал. Нещо не беше наред.

— Пиян ли си?

— Не…

— Стегни се, Шрьодер! Скоро ще те дават по телевизията.

— Какво?

— Телевизията забрави ли, червената лампичка, голямата камера… Сега излизай от тази катедрала и идвай колкото може по-бързо.