Катедралата

— Тук ме наричат Мъжът на Северната кула. Звучи като име на някакъв английски рицар — той се засмя и прочете на глас: — „Ако Мъжът на Северната кула не може да бъде унищожен с изстрел от снайпер, тогава в камбанарията ще бъдат изстреляни газови гранати и високовзривяващи се експлозиви. В случай, че и така не успеем да неутрализираме Мъжа на Северната кула, да се открие картечен огън от хеликоптери“ — вдигна глава. — „Да неутрализираме…“ Господи, как са осакатили езика.

Флин видя напрежението в усмивката му. Нареди:

— Опитвай се да ни информираш по телефона! Дръж слушалката свалена от вилката, за да чуваме какво става.

Мълинс си представи как се мята по пода, а от устата му през слушалката се носят животински звуци. Флин продължи:

— Ако оцелееш след обстрела на снайперистите, ще оцелееш и след взрива и пожара.

— То не компенсира факта, че измръзнах до смърт.

Флин отиде до западния отвор и погледна надолу зелено-златното знаме, покрито с лед. Прокара ръка по него. Вдигна поглед към центъра „Рокфелер“. Стотици прозорци все още пръскаха неонова светлина и се виждаха фигури, крачещи напред-назад. Взе бинокъла на Мълинс и го насочи нататък. Някакъв мъж ядеше сандвич. Млада жена се смееше по телефона. Двама униформени полицаи пиеха от картонени чашки. Някакъв човек с бинокъл му махна с ръка. Той върна бинокъла на Мълинс.

— Никога не съм ги мразил преди… Мълинс кимна:

— Влудяващо просташко е… Но вече свикнах. — Обърна се към отец Мърфи. — Значи настъпи моментът, а?

— Така изглежда.

Мълинс се приближи до Мърфи.

— Свещениците, лекарите и гробарите ме карат да потръпвам повече и от северния вятър.

Отец Мърфи не каза нищо. Очите на Мълинс се взряха в някакво неопределено място и време, и изрече едва чуто:

Ти си роден на север и си чувал погребалните викове на селянките. Те имитират воя на духовете, които вещаят смърт. Свещениците го знаят, но не се възпротивяват. — Погледна Мърфи. — Ирландските свещеници са много толерантни към тези неща. Е, отче, цяла нощ слушах воя на духовете, който влизаше през тези отвори… дори когато вятърът не духаше.

— Не си чул нищо подобно.

Мълинс се засмя.

— Но аз го чух. Чух го. И видях катафалката. Беше огромна, черна и лъскава. Летеше над тези покриви с червен ковчег отгоре и безглав кочияш, който шибаше с камшика си безглави коне… тази каляска мина покрай прозореца, отче, и кочияшът плисна в лицето ми леген студена кръв.

Мърфи поклати глава. Мълинс се усмихна:

— Е… аз си въобразявам, че съм поет. Затова, нали разбирате, ми е позволено да чувам разни неща.

В погледа на Мърфи проблесна интерес.

— Поет, значи…

— Аха. — Бледа усмивка трепна на устните му, но гласът му остана меланхоличен. — И преди известно време се влюбих в Лийнхон Ши, келтската муза на поезията, която ни дава вдъхновение, както може би ти е известно, срещу тази услуга тя взема човешки живот, за да продължи собствения си. Затова келтските поети умират млади, отче. Вярваш ли в това?

Мърфи отговори:

— Те умират млади, защото се хранят лошо, пият прекалено много и не се обличат дебело през зимата. Умират прекалено млади, защото, за разлика от повечето цивилизовани поети, се впускат в необмислени войни. Искаш ли да се изповядаш за греховете си?

Мълинс коленичи и пое ръцете на свещеника.

Флин слезе на долното ниво. Силен порив на вятъра нахлу през разбитите прозорци и вдигна дребен облак прах, който беше спал цял век. Отец Мърфи слезе по стълбата.

— Това — той посочи разбитите прозорци, — бе единственото нещо, което го измъчваше… Предполагам, че не трябваше да ти го казвам…

Флин едва не се засмя.

— Е, което за един е беля, за друг може да е измъчващ душата грях, и обратното.

Той скочи на стълбата и се спусна до спираловидното стълбище, а отец Мърфи го последва. Преминаха от кулата в сумрака и по-топлия въздух на балкона.

Докато минаваше покрай парапета, отец Мърфи почувства, че нечии очи го наблюдават. Вдигна поглед към скамейките, издигнати стъпаловидно нагоре от клавиатурата на органа, и нададе лек вик на изненада.

Над тях стоеше неподвижна в сенките фигура, облечена в монашеско расо с качулка. Отблъскващо нечовешко лице гледаше немигащо от дълбините на огромната гугла и трябваше да мине около минута, преди свещеникът да разбере, че срещу себе си вижда лицето на леопард. От неподвижната фигура се разнесе гласът на Лиъри:

— Изплаших ли те, отче?

Мърфи възвърна самообладанието си. Флин отбеляза:

— Малко камуфлажна боя щеше да е достатъчна, господин Лиъри.

Лиъри се засмя — прекалено пискливо за мъж с толкова плътен глас. Измежду скамейките се изправи Мегън, облечена в черно расо, лицето й беше покрито с извити като запетаи мазки боя. Опитно нарисувани от ръката на друг човек, помисли си Флин. Тя излезе на пътеката между скамейките и Флин видя, че всъщност носеше дрехата на момче, което прислужва при олтара. Откриваше голите й рамене. Видя също, че краката й догоре също бяха боси. Огледа изпитателно лицето й и откри, че боята не правеше чертите й чак дотам непроницаеми, та да не може да види на него същите белези, които бе видял по лицето на Джийн Кеърни.