Крес

Целият беше мръсен. Дрехите му бяха съдрани, прашни, а косата му стърчеше рунтава точно като в деня, в който го срещна в затворническата килия. На лицето му имаше синина, наболата брада вече превземаше лицето му, а на очите си носеше, представете си само, червена кърпа. Но се усмихваше, а ръката му се увиваше около кръста на дребничко момиче, блондинка, и нямаше никаква грешка, че е той.

Няколко секунди минаха, додето Синдер си върне гласа, пък и трябваше да се подпре на рамката на вратата, за да не падне.

— Трън?

Главата му се обърна рязко.

— Синдер?

— К-какво… как? Къде беше? Какво става? Защо си сложил тази идиотска кърпа?

Трън се засмя. Взе дървената пръчка, запрепъва се напред, размахвайки слепешката другата си ръка, додето тя кацна на рамото на Синдер. И тогава той я притисна до гърдите си, та чак я задуши в обятията си.

— И ти ми липсваше.

— Ах, ти, тъпчо такъв! — изсъска тя, прегръщайки го. — Мислехме те за умрял!

— О, моля те. Един падащ сателит не стига да ме затрие. Макар че, да си призная, май Крес спаси и двама ни този път.

Синдер го отблъсна от себе си.

— Какво ти има на очите?

— Ослепях. Дълга история.

Езикът й се оплете предвид многото въпроси, които напираха да излязат навън, докато накрая се спря на следното:

— Кога намери време да си вземеш и метреса?

— Не говори така за Крес — усмивката на Трън се разколеба.

— Какво?

— О… чакай! Ти говориш за Дарла. Спечелих я на карти.

Синдер се облещи.

— Помислих си, че ще е хубав подарък за Ико.

— Ти… какво?

— За новото й тяло?

— Аха.

— Дарла е дроид компаньонка.

Бавно и постепенно Синдер проумя. Компаньонка. Дроид. Това обясняваше съвършената симетрия у жената, както и неправдоподобно гъстите й мигли. А също и начинът, по който присъствието й сякаш отсъстваше — просто от нея не идваше никакво биоелектричество.

— Синдер, да ти призная честно, ако човек те слуша, ще си каже, че аз съм някакъв безнадежден флиртаджия. — Трън застана на пети и посочи русото момиче. — Между другото, помниш ли Крес?

Момичето се усмихна притеснено. Чак тогава Синдер я позна, само че сега бузите й бяха изгорели от слънцето и се лющеха, а косата й беше подрязана късо и неравно.

— Здравей — каза Синдер, а момичето бързо се шмугна зад Трън и нервно огледа всички в стаята.

— А, Вълк, ти си буден. — Синдер се покашля. — Това е… Аз… такова, чуйте. Трън, забелязали са те в градче недалеч оттук. Вече се организират групи за издирването ни. Целият район ще се напълни с народ, тръгнал да ни търси. — Тя се извърна към доктора. — Трябва да изчезваме. Незабавно.

— Синдер?

Тя се изправи на нокти. Гласът на Вълка беше дрезгав, отчаян. Синдер се осмели да срещне погледа му. Челото му лъщеше от пот, зениците му се бяха разширили.

— Сънувах, че ми казваш… каза ми, че Скарлет…

Синдер преглътна. Искаше й се да може да избегне неизбежното.

— Вълк…

Той пребледня — беше видял отговора й, преди да проговори.

— Не беше сън — измърмори тя. — Отвлякоха я.

— Стой, какво? — Трън наклони глава. — Какво е станало?

— Чародейката ни нападна и отвлече Скарлет.

Трън изруга. Вълка се тръшна на стената с празно изражение. В стаята се прокрадна тишина, додето Синдер не се насили да се поизправи, да бъде оптимист, да подхрани надеждата.

— Според нас са я отвели на Луна — каза тя — и на мен ми хрумна… една идея. Как да се доберем до Луна, без да ни забележат, как да намерим Скарлет и да я спасим. И сега, когато се събрахме всички заедно, аз вярвам, че ще се получи. Само трябва да ми се доверите. Но сега повече не можем да останем тук. Трябва да се махаме.

— Тя е мъртва — прошепна Вълка. — Аз излъгах надеждите й.

— Вълк. Скарлет не е мъртва. Няма как да знаеш.

— Нито пък ти. — Той се преви и захлупи лице в ръцете си. Раменете му се разтърсиха и всичко от предишния път се повтори. Енергията му потъмня, сгъсти се наоколо му. А той изглеждаше празен, изгубен.

Синдер пристъпи една крачка към него.

— Скарлет не е мъртва. Пазят я за… за примамка. Да им даде сведения. Не биха я убили ей така. Така че имаме още време, има време да…

Гневът му лумна като взрив: в един миг — нищо. В следващия — искра и неочаквано той пламтеше, вилнееше, гореше до бяло.

Сграбчи Синдер, обърна я и я прикова за стената с такава сила, че нетскрийнът се разклати и за малко не се сгромоляса на пода. Останала без дъх, Синдер стисна здраво с ръцете си китките на Вълка, докато той я държеше за гърлото, а краката й висяха над земята. Предупрежденията върху дисплея на ретината й тозчас се появиха — повишени пулс, адреналин, температура, неравно дишане и…

— Мислиш си, че знаеш какво искам? — изръмжа той. — Мислиш си, че искам да я държат жива? Нямаш представа какво ще й причинят, но аз знам! — Само след миг яростта се смекчи, заровена под ужаса и мъката. — Скарлет…