Крес

Покрива. Целувката. Трън бе спазил обещанието си. Беше й дал целувка, за която си струваше да чака, защото тя бе застанала на прага на смъртта. И двамата бяха застанали на прага на смъртта. Крес разбираше, че постъпката му си беше риск, и то глупав риск. Но той беше избрал да я целуне, вместо да я остави да умре, без да е изпитала съвършенството на този миг.

Тя не можеше да си представи нищо по-героично.

Защо тогава той мълчеше по въпроса?

Но може би по-важното беше защо тя мълчеше?

— Не — прошепна накрая Крес. — Предполагам, че за друго не се сещам.

Той кимна, но на лицето му се четеше разочарование.

— Е, сега, като научи всички тези новости, вероятно вече не си въобразяваш, че си влюбена в мен. Нали?

Тя потъна в стола — знаеше си, че ако Трън можеше да я види, щеше да разбере. Истината щеше да си проличи по лицето й.

Крес го обичаше повече от всякога.

И не защото беше преровила стотици доклади, резюмета, сведения, фотографии. Не защото той беше замечтаният, недосегаем Карсуел Трън, когото си бе представяла, че ще целува на някой речен бряг под звездното небе, докато край тях гърмяха фойерверки и свиреха цигулки.

А той беше Карсуел Трън, мъжът, който я целуна, когато всяка надежда беше изгубена и смъртта бе надвиснала над тях. Трън се почеса смутено по ухото.

— И аз така си помислих. Разбрах, че тези дрънканици са били от температурата.

— Капитане? — сърцето й се сви.

— Да? — Трън вирна глава. Крес събра шифона, който покриваше полите й.

— Как мислиш, дали съдбата ни е събрала заедно?

Трън примижа и след като помисли малко, поклати глава.

— Не, сигурен съм, че беше Синдер. Защо?

— Аз също трябва да ти призная нещо. — Крес притисна полата към краката си. Лицето й вече гореше. — Аз… аз бях влюбена в теб още преди да се срещнем, когато те гледах на нетскрийна. И тогава вярвах, че ни е отредено да бъдем заедно някой ден и да изживеем голяма, епична любов.

Едната вежда на Трън скочи нагоре.

— Уха! Не си играеш на дребно!

Тя се сви, помъчи да се засмее, но тялото й вибрираше от напрежение.

— Знам, съжалявам. Може би си прав. Може би няма такова нещо като съдба. Може би има само възможности, които не трябва да се пропиляват. Започвам да си мисля, че голямата, епична любов не ни се случва просто така, а ние сами трябва да си я завоюваме.

Трън размърда краката си.

— Виж, ако целувката не ти е харесала, просто ми кажи.

Крес се наежи.

— Изобщо не говоря за това… чакай малко. Ти мислиш, че целувката не е струвала, така ли?

— Не — каза той, като се изсмя тромаво и рязко. — Мисля, че беше… — той се покашля. — Но ясно е, че имаше много очаквания, много напрежение и… — Трън се размърда на стола. — И смъртта ни дебнеше.

— Знам. — Крес притисна колене към гърдите си. — Не, целувката не беше… Мисля, че целувката не беше лоша.

— О, благодаря ви, звезди. — Главата му падна на стола. — Защото, ако бях съсипал твоята целувка, вече щях да се чувствам като пълен мерзавец.

— Е, успокой се. Целувката отговори на всичките ми очаквания. Може би трябва да ти благодаря.

Притеснението на Трън се стопи и Крес му завидя, защото нейната руменина още изгаряше жарко страните й. Той протегна ръката си към нея и тя трябваше да събере всичкия си кураж, добит през изминалия ден, за да пъхне своята ръка в неговата.

— Повярвай ми, Крес. Удоволствието беше изцяло мое.

Глава петдесет и осма

Сънуваше, че я гони огромен бял вълк с оголени зъби и святкащи очи под пълната луна. Тя тичаше през посевите, калта засмукваше обувките й и от дъха й се образуваха облачета пара. Гърлото я болеше. Краката й горяха. Тичаше с всичка сила, но с всяка стъпка тялото й натежаваше. Завехналите листа на захарното цвекло бяха изгнили и капеха. В далечината тя зърна къща — нейната къща. Онази, в която баба й я бе отгледала, с прозорци, светещи от топлина.

В къщата щеше да е на сигурно. Къщата беше домът й.

Но с всяка мъчителна крачка къщата се смаляваше в далечината. Въздухът край нея се сгъсти от мъглата и домът й съвсем се скри, погълнат от пълзящите сенки.

Тя се препъна и падна на четири крака. Завъртя се, взе да рита и да се дърпа назад по земята. Калта полепна по дрехите и по косата й. Студенината на земята попи в костите й. Вълкът приближаваше, дебнеше я. Изящните му мускули се движеха грациозно под козината му. Той изръмжа, очите му горяха от глад.

Пръстите й затършуваха по земята за някакво оръжие. Напипаха нещо гладко и твърдо. Тя го грабна и го издърпа от мократа кал — брадва, чието наточено острие проблясна на лунната светлина.

Вълкът скочи със зинала паст.

Скарлет вдигна брадвата. Приготви се. Замахна.

Острието разсече бързо звяра на две половини от главата до опашката. Топла кръв изпръска Скарлет по лицето и разполовеният вълк падна от двете й страни. Стомахът й се разбунтува. Беше на път да повърне.

Скарлет пусна брадвата и рухна на земята по гръб. Калта изджвака край ушите й. А над главата й луната изпълваше цялото небе.