Крес

Двете половини на вълка се раздвижиха. Изправиха се полека — от звяра беше останал само мекият кожух, разкъсан на две. Скарлет виждаше смътни човекоподобни образи, надвесени над нея, всеки загърнат в половината от снежнобелия кожух.

Мъглата се вдигна и пред нея се показаха Вълка и баба й. С протегнати ръце.

Посрещаха я у дома.

Скарлет се задъха. Отвори очи.

Посрещнаха я метални решетки, почвеният мирис на папрат и мъх и цвърченето на хиляди птици — едни бяха затворени в натруфени клетки, други на рояци по клоните на дърветата, които се увиваха около огромните греди, подпиращи стъкления таван.

Изви вълк — хем тъжно, хем загрижено. Скарлет се насили да се поизправи на лакът, че да може да види клетката от другата страна на пътеката. Белият вълк стоеше там и я гледаше. Той нададе кратък, любопитен вой, но това не беше натрапчивият вой от сънищата й. Скарлет си помисли, че я пита дали е добре. Може би беше пищяла и се бе мятала в кошмара си, защото бледожълтите очи на вълка примигваха разтревожено.

Скарлет се опита да преглътне, но устата й беше пресъхнала, а слюнката й се бе сгъстила твърде много. Май полудяваше, щом водеше мълчаливи разговори с вълци.

— Той те харесва.

Скарлет ахна и падна по гръб.

Непознато момиче седеше с кръстосани крака толкова близо, че Скарлет можеше да го пипне. Тя опита да се отдалечи, но движението причини раздираща болка в превързаната й ръка. Тя изсъска и падна на земята.

От всичко най-много я болеше ръката — брадвата беше отрязала кутрето й до второто кокалче. Скарлет беше останала в съзнание, макар че й се искаше да бе припаднала. Един лунен доктор веднага беше превързал раната й с такава прецизност, която накара Скарлет да предположи, че процедурата сигурно често се повтаряше.

Но освен ръката, по лицето и по корема й стояха следите от времето, прекарано в компанията на господаря Чарлсън, а също и болките по цялото тяло от спането на твърдия под от… вече не помнеше коя нощ поред.

На гримасата на Скарлет момичето отвърна с дълго и бавно примигване.

Ясно беше, че това момиче не е затворник като Скарлет или „домашен любимец“, както я наричаха екстравагантно облечените лунитяни, които минаваха край клетката, кикотеха се, сочеха я и шумно коментираха дали е опасно да се хранят животните.

Дрехите на девойката бяха първият признак за общественото й положение — прозрачна сребристобяла рокля, която се диплеше по раменете и ханша като снежинки по заспал склон. Топлата й кафеникава кожа беше безупречна и здрава, а ноктите на ръцете й — съвършено оформени и чисти. Очите й светеха с цвета на разтопен карамел с нюанси на тъмносиво край зениците. Освен всичко това момичето притежаваше коприненочерна коса, която се виеше на съвършени спирали и изящно ограждаше високите й скули и рубиненочервените й устни.

Това беше най-хубавото човешко същество, което Скарлет беше виждала.

Но имаше един дефект. Тоест, три. Лявата страна на лицето на момичето бе обезобразена от три белега, които прорязваха бузата от крайчеца на окото до челюстта. Те приличаха на несекващи сълзи. Необичайното беше, че недостатъците на лицето й не намаляваха красотата й, а я подсилваха. Принуждаваха човек да се взира дълго в нея, без да може да откъсне очи.

При тази мисъл Скарлет си даде сметка, че става дума за обаяние. А това значеше, че красотата на момичето беше поредният трик.

Благоговението и руменината й — Скарлет ненавиждаше факта, че бе поруменяла — се смениха от негодувание.

Момичето пак примигна и привлече вниманието й към невъобразимо дългите си, невъобразимо гъсти мигли.

— С Рю сме объркани — каза момичето. — Сънят хубав ли беше, или лош?

Скарлет се намръщи. Сънят вече бе започнал да се изпарява, както става със сънищата, но въпросът събуди спомена за Вълка и баба й. Живи и здрави пред очите й.

Каква жестока шега. Баба й беше мъртва, а последния път, в който беше видяла Вълка, той беше във властта на чародейката.

— Коя си ти? И кой е Рю?

Момичето се усмихна, топло и съзаклятнически едновременно, и Скарлет потрепери.

Глупавите лунитяни и тяхното глупаво обаяние.

— Рю е вълкът, глупаче. От четири дни сте съседи. Учудвам се, че не се е представил официално. — После момичето се приведе напред и зашепна, като че се канеше да й сподели някаква строго пазена тайна. — Колкото до мен, аз съм новата ти най-добра приятелка. Но не казвай на никого, защото всички си мислят, че аз съм господарката, а ти си ми домашният любимец. Никой не знае, че моите домашни любимци са най-скъпите ми приятели. Но ние двете с теб ще заблудим всички.

Скарлет примигна. Чак сега разпозна гласа на момичето, начина, по който танцуваше през изреченията, като че всяка дума трябваше да бъде придумана да излезе от устата му. Това беше момичето, което се бе обадило по време на разпита.

То взе един кичур от мръсната коса на Скарлет, който беше паднал на лицето й. Скарлет се наежи.

— Косата ти сякаш гори. Мирише ли на пушек? — момичето се приведе напред, допря косата до носа си и вдъхна. — Не. Хубаво. Не ми се иска да се подпалиш.