Крес

Момичето сложи ръце на земята и се наведе напред, а носът му почти докосна този на Скарлет. Тя не се помести назад, макар че дъхът й секна.

— Той добре ли беше? Когато го видя за последно. Сибил каза, че все още е бил жив, че сигурно са го използвали да пилотира кораба, но не каза нищо за това дали е бил ранен. Мислиш ли, че е в безопасност?

— Не разбирам за какво…

Момичето сложи пръсти върху устата на Скарлет.

— Хиацинт Глина — прошепна тя. — Стражът на Сибил, с русата коса, красивите очи и изгряващото слънце в усмивката. Моля те, кажи ми, че е жив и здрав.

Скарлет примигна. Пръстите на момичето още бяха върху устните й, но тя и без това беше прекалено объркана, че да проговори. В спомените й битката на Рампион беше като мъгла от писъци и изстрели, а и тогава вниманието й беше изцяло насочено върху чародейката. Но тя смътно си спомняше, че там имаше още един човек. Един русокос страж.

Но чак с изгряващо слънце в усмивката? Я стига.

Скарлет се усмихна подигравателно.

— Помня, че двама души се опитваха да убият мен и приятелите ми.

— Да, Хиацинт е бил единият — рече тя, напълно равнодушна към това, че Скарлет беше заговорила за убийство.

— Вероятно. Имаше един рус страж.

Лицето на момичето цъфна от радост. Погледът му имаше силата да спира сърца и да залива стаите със светлината си.

Но не на Скарлет тези номера.

— И как изглеждаше?

— Изглеждаше като човек, който се кани да ме убие. Но приятелите ми са го убили първи. Така постъпваме с хората, които работят за кралицата.

Усмивката изчезна от лицето на момичето, то се отдръпна и стисна ръцете си около кръста.

— Не е вярно.

— Вярно е. И да знаеш, той си го заслужаваше.

Момичето затрепери, сякаш бе на път да се задуши. Без никакво чувство на вина Скарлет реши, че ако това се случи, тя няма да си мръдне пръста. Няма да се опита да помогне. Няма да повика пазача.

Непознатата не беше приятел.

От другата страна на пътеката вълкът се беше изправил на крака и ровеше с лапата си в основата на клетката. Животното заскимтя.

Не след дълго момичето съумя да се овладее. Затвори с капака бонбоните и ги пъхна в кошницата. Вдигна се с превити рамене в малката клетка.

— Разбирам — каза то. — Това е краят на визитата. Предписвам дълга почивка и… — Момичето се разрида и се извърна, но спря, преди да повика стража. Бавно, сковано то се обърна към Скарлет. — Аз не лъжа за стените, които кървят. Страхувам се, че някой ден в близко време дворецът така ще подгизне от кръв и цялото езеро Артемизия така ще почервенее, та дори земляните ще могат да го видят.

— Не давам пет пари за твоите заблуди. — Остра, неочаквана болка проряза ръката, на която Скарлет се беше подпряла, и тя се сгърчи на земята и зачака болезненото изтръпване да отмине. Изгледа кръвнишки момичето — беше гневна заради собствената си слабост и уязвимост. Гневна от така искрената загриженост — както й се струваше — в очите на момичето. Скарлет изръмжа. — И пет пари не давам за лъжливото ти състрадание. Нито за обаянието ти. Нито за контрола над съзнанието. Цялата култура на народа ви се гради върху лъжи, само че аз не искам дори да ви знам.

Момичето толкова дълго се взира в нея, че на Скарлет й се прииска да не бе казвала ни дума. Но умението да си държи устата затворена никога не е било силната й страна.

Най-сетне момичето почука с юмрук по решетките. Докато стъпките на стража тропаха по пътеката, то бръкна в кошницата и отново извади кутията. Мушна я отстрани до Скарлет, тъй че стражът да не я види.

— Не съм използвала обаянието си, откакто бях на дванадесет — прошепна то с пронизващ поглед, сякаш беше много важно Скарлет да го проумее. — Откакто се научих да владея дарбата си. Точно затова имам видения. Точно затова полудявам.

Зад нея резето на вратата изтрака и се отвори.

— Ваше Височество.

Момичето се завъртя на пръсти и толкова сниши глава, за да излезе от клетката, че гъстата му коса скри както красотата му, така и белезите му.

Ваше Височество.

Слисана, Скарлет лежеше на земята, додето от жажда не започна да чувства езика си като тебешир. Доколкото тя знаеше, имаше само една лунна принцеса. Освен Синдер, разбира се. Принцеса Зима, доведената дъщеря на кралицата.

Неописуемата красота. Белезите, които според слуховете бяха причинени от самата кралица.

Когато Скарлет погледна пак към клетката на вълка, Рю се бе отдалечил чак в дъното й. Той имаше много по-голямо пространство, в което да кръстосва насам-натам, може би към четвърт акър земя, трева, дървета и един изкуствен паднал дънер с чудата малка бърлога в него.

Скарлет въздъхна и погледна пак към стъкления таван, където между клоните на дърветата се виждаше черно небе и безбройни звезди. Стомахът й се сви и й напомни, че отдавна беше изгълтала малката порция храна. А за разлика от Рю, белия елен, който живееше в една клетка малко по-надолу по пътеката, и пауна албинос, който понякога се разхождаше съвсем свободно, Скарлет нямаше да получи нова порция до утре.