Крес

Пак така неочаквано момичето застана седнало и дръпна към себе си една кошница, която Скарлет не беше забелязала досега. Приличаше на кошница за пикник и беше застлана със същия сребрист плат, от който беше направена и роклята й.

— Днес може да си поиграем на доктор и пациент. Ти ще бъдеш пациентът. — Момичето извади от кошницата някакъв апарат и го допря до челото на Скарлет. Апаратът изпиука и момичето погледна екрана. — Така, нямаш температура. Дай да ти прегледам сливиците. — Тя поднесе тънка пластмасова пръчица към устата на Скарлет. Скарлет я изблъска с наранената си ръка и се изправи с мъка.

— Ти не си доктор.

— Не съм. Но затова играта е наужким. Не ти ли е забавно?

— Да ми е забавно ли? Дни наред бях измъчвана физически и психически. Умирам от глад. Държите ме затворена в клетка в зоологическата градина…

— Менажерия.11

— … освен това тялото ме боли на места, за които не съм подозирала, че съществуват. А сега някакво лудо момиче идва тук и се опитва да ми се прави на добра приятелка, за да си играе с мен на някаква груба игра наужким. Ами не, съжалявам, но хич не ми е забавно и няма да се вържа на трика за приятелството, който ми пробутваш.

Големите очи на момичето гледаха безизразно — в тях нямаше ни изненада, ни обида от избухването на Скарлет. Но тогава Скарлет погледна към пътеката, която се виеше между клетките, обрасли в екзотични цветя и дървета, за да навяват усещането, че човек се намира сред тучната джунгла.

На завоя на пътеката стоеше страж и се мръщеше. Скарлет го позна. Той беше един от стражите, които редовно й носеха хляб и вода. Именно той беше я уловил за задните части, когато я хвърлиха в тази клетка първия път. Тогава тя беше толкова изтощена, че едва можа да се отскубне от него, но ако някога й се удадеше възможност, щеше да му счупи всичките пръсти на ръцете, за да си отмъсти.

— Добре сме — каза момичето и се усмихна ведро. — Престорихме се, че й отрязвам косата и я залепям за главата си, за да стане на свещ, но на нея не й хареса.

Докато момичето говореше, свирепият поглед на стража не се отмести от Скарлет, само очите му се свиха предупредително. След като постоя дълго, той се отдалечи.

Когато стъпките му заглъхнаха, момичето дръпна кошницата в скута си и зарови в нея.

— Не бива да ме наричаш луда. Това не им харесва.

Скарлет я погледна отново, прокарвайки поглед по издатината от белега върху бузата й.

— Но ти си луда.

— Знам. — Момичето извади една малка кутия от кошницата. — А знаеш ли откъде знам?

Скарлет не отвърна.

— Защото от години стените на двореца кървят, а никой друг не го вижда. — Тя сви рамене, сякаш беше съвсем нормално да изрече такова нещо. — Никой не ми вярва, но в някои от коридорите кръвта е станала толкова много, че няма къде да стъпиш. Когато минавам през тези места, оставям до края на деня следи от кървави стъпки след себе си. Тогава ме хваща страх, че войниците на кралицата ще тръгнат след миризмата и ще ме изядат, докато спя. Понякога нощем не спя много спокойно. — Гласът й се сниши до призрачен шепот, а очите й засветиха със студен отблясък. — Но ако кръвта беше истинска, слугите щяха да я почистят. Не си ли съгласна?

Скарлет потрепери. Момичето наистина беше лудо.

— Това е за теб — каза то изведнъж със смайващо весел вид. — По нареждане на доктора трябва да взимаш по едно хапче два пъти на ден. — То се наклони към Скарлет. — Разбира се, никой нямаше да ми разреши да ти донеса истинско лекарство, затова тук има само бонбони.

И момичето й намигна, но Скарлет не можа да прецени дали смигването трябваше да й подскаже, че в кутията има бонбони, или обратното.

— Няма да ги ям.

Момичето наведе глава на една страна.

— И защо не? Това е подарък, който да скрепи приятелството ни завинаги. — Отвори капака на кутията и вътре се показаха четири малки бонбона, сгушени в гнездо от конци от карамел. Бонбоните бяха кръгли като стъклени топчета и с яркочервена глазура. — Малки бонбони с вкус на кисела ябълка. Любимите ми. Моля те, вземи си един.

— Какво искаш от мен?

— Искам да бъдем приятелки. — Миглите й запърхаха.

— Нима всичките ти приятелства се градят на лъжи? Стой, естествено, че е така. Та ти си лунитянка.

За първи път момичето малко се натъжи.

— Всичко на всичко имах двама приятели — рече то и хвърли бърз поглед към вълка. Рю си беше легнал, облегнал глава на лапите си, и ги наблюдаваше. — Освен животните, разбира се. Но едната ми приятелка стана на пепел, когато бяхме много малки. Купчина пепел с формата на момиче. Другият изчезна… и аз не знам дали ще се върне някога. — Момичето толкова силно се разтрепери, че едва не изтърва кутията. С настръхнали ръце то я остави на пода между тях и разсеяно взе да подръпва роклята си. — Но аз помолих звездите да ми пратят знак дали той е жив и здрав и те ми пратиха падаща звезда в небето. На следващия ден започна процесът, процес като всички други, само че пред мен стоеше земно момиче с коса като падаща звезда. Ти си го видяла.

— Винаги ли плещиш така несвързано?