Крес

Отегчен от репортажа, доктор Ърланд свали очилата си, духна отгоре им и ги затърка в ризата си. Явно, че хората на Земята бързо забравяха предразсъдъците си, щом станеше дума за знатна сватба, а може би просто бяха ужасени, за да говорят открито за лунитяните и деспотизма им, особено когато спомените за атаките на хибридните вълци бяха така свежи в колективната им памет. Освен това след обявяването на годежа поне двама души от световни медии — единият администратор на мрежова група в Букурещ-на-морето, другият редактор на новините от Буенос Айрес — бяха обявили, че императорът прави грешка с този съюз. И двамата бяха свършили със самоубийство. Ърланд допускаше, че това беше тактичен начин да се каже „убити от лунитяните“, но върви, че го доказвай. Всички хора мислеха едно и също, без значение дали го изричаха на глас, или мълчаха — кралица Левана беше убийца, деспот, а сватбата щеше да донесе гибел на Земята.

Но целият му гняв беше обуздан от съзнанието, че е лицемер.

Левана ли била убийца? Е, той й бе помогнал да стане такава.

Преди много години, цяла вечност, както му се струваше, докторът бе част от водещите учени в екипа, който правеше проучвания на Луна в генното инженерство. И бе оглавил някои от най-големите им научни постижения още когато Чанари беше кралица, преди Левана да я свали от престола, преди неговата Месечинка да бъде убита, преди принцеса Селена да бъде отведена тайно на Земята. Пръв той бе успял да съчетае гените на арктически вълк с тези на десетгодишно момче, давайки на момчето не само физическите способности, които с екипа си вече бяха усъвършенствали, но и свирепите инстинкти на зверовете.

Понякога нощем Ърланд сънуваше воя на онова момче в тъмнината.

Той потрепери. Дръпна завивката, че да покрие краката си, и се обърна пак към репортажа.

Най-накрая вратата на космическия кораб се вдигна. Светът гледаше как рампата се удря в земята.

От кораба най-напред слезе голяма група лунни благородници, накичени в трептяща коприна, надиплен шифон и шапки с воали, неизменните шапки с воали. Те бяха станали доста модерни по времето на кралица Чанари, която подобно на сестра си отказваше да покаже истинското си лице пред хората.

Ърланд откри, че се е привел по-близо до екрана — питаше се дали ще може да познае под мантиите им някои от своите някогашни връстници. Но опитът му не сполучи. Много години бяха изтекли, а и съществуваше огромна вероятност изразителните подробности, които бе запомнил, да са били сътворени от обаянието им. Той самият винаги се бе отказвал от илюзията да изглежда по-висок, когато бе заобиколен от нарцистичното лунно кралско семейство.

След тях слязоха стражите, следвани от чародеите от трети ранг, надянали избродираните си черни дрехи. По желание на кралицата те всички до един бяха красиви, без да използват обаянието си, но Ърланд подозираше, че само един-двама сред тях са се родили с такава естествена красота. Мнозина от неговите колеги на Луна си бяха направили страничен бизнес, и то много доходен, предлагайки на чародеите и кандидатите за кралски стражи пластични операции, корекции с мелатонин, промени на тялото.

Ърланд много обичаше онзи слух, според който скулите на Сибил Мира били направени от рециклирани водопроводни тръби.

Последен слезе чародей Еймъри и както винаги видът му беше спокоен и самодоволен. Беше облечен в пищно пурпурно сако, което прекрасно подчертаваше тъмната му кожа. Той приближи император Каито, който чакаше с антуража си от съветници и министри, и всички размениха поклони с взаимно уважение.

Доктор Ърланд поклати глава. Горкият император! По време на краткото си управление Каи бе хвърлен на лъвовете.

Плахо почукване на вратата накара доктора да подскочи.

Вижте го само как си губи времето с лунната процесия, с кралския съюз, който с малко късмет никога няма да се осъществи. Да можеше Лин Синдер да спре да скитосва по Земята и в космоса и да вземе да изпълни наставленията му поне веднъж.

Ърланд се изправи и угаси нетскрийна. Цялото това притеснение щеше да му докара някоя язва.

В коридора стоеше едно момче, на не повече от дванайсет-тринайсет години, с тъмна къса коса, подстригана неравно, което се озърташе неспокойно. Късите му панталони стигаха под коляното, ръбовете бяха протрити, а сандалите му бяха скрити под слой фин пясък, който покриваше всичко в този град.

Момчето стоеше изправено, като че се опитваше да си придаде вид, че изобщо, даже ни най-малко, не се бои от нищо.

— Продавам една камила. Чух, че се интересувате — на последната дума гласът му потрепери. Доктор Ърланд свали очилата си до връхчето на носа. Момчето беше мършаво, но не му се виждаше недохранено. Тъмната му кожа имаше здрав вид, очите му искряха, бяха нащрек. След година-две Ърланд подозираше, че той вече ще е по-високият от двама им.

— С колко гърбици е? — попита го.

— С две. — Момчето си пое дълбоко дъх. — И никога не плюе.