Крес

Докторът наклони глава на една страна. Бе внимавал много на кого съобщава секретната парола, но новините явно се разпространяваха бързо, та чак до околните оазисни градове. Общоизвестен факт беше, че старият побъркан доктор си търси лунитяни, които биха се съгласили да му помогнат с провеждането на някакви опити, а той щеше да се отплати щедро за съдействието им.

Разбира се, вестта за това, че докторът отчасти е знаменитост, ведно с обявите на Източната република за издирването му, също му бяха помогнали. Според Ърланд мнозина от хората, които чукаха на вратата му, идваха просто от любопитство да видят лунитянина, който се бе вмъкнал сред служителите в истински земен дворец… и който бе помогнал на истинска знаменитост, Лин Синдер, да избяга от затвора.

Докторът би предпочел анонимността, но явно, че това беше ефективен метод за набирането на нови хора. Те му бяха нужни за изследванията, чрез които да съумее да направи копие на лекарството за летумозиса, открито от лунните учени.

— Влез — покани той момчето и се пъхна обратно в стаята. Без да дочака да види дали то ще го последва, той отвори шкафа, който бе преобразил в миниатюрна лаборатория. Шишенца, епруветки, стъклени панички, спринцовки, скенери, всякакви видове химически вещества — всички прилежно надписани.

— Не мога да ти платя в униви — рече той и извади чифт гумени ръкавици. — Само бартер. Какво ти трябва? Храна, вода, дрехи? Ако пък имаш търпението да изчакаш шест поредни проби, мога да ти уредя еднопосочен превоз до Европа. Без да са ти нужни документи. — Ърланд отвори едно чекмедже и взе една от иглите в стерилизиращата течност.

— А лекарства може ли?

Ърланд хвърли поглед назад. Момчето едва бе прекрачило прага на стаята.

— Затвори вратата, преди да си пуснал всички мухи вътре — каза му той. Момчето изпълни нареждането, но погледът му се бе заковал на иглата. — Защо са ти лекарства? Болен ли си?

— За брат ми са.

— И той ли е лунитянин?

Очите на момчето се разшириха. Винаги така ставаше, щом доктор Ърланд подхвърлеше толкова небрежно думата. Така и не можеше да разбере защо. Той търсеше само лунитяни. Винаги само лунитяни чукаха на вратата му.

— Спри да гледаш толкова уплашено! — измърмори сърдито докторът. — Сигурно ти е известно, че и аз съм лунитянин. — И той за кратко пусна обаянието си, за да му докаже, че наистина е лунитянин — лесна манипулация, чрез която момчето за миг го видя като по-млад.

Откакто бе пристигнал в Африка, Ърланд използваше по-свободно биоелектричеството, но откриваше, че това го изтощаваше все повече и повече. Умът му просто не бе така силен както някога, а и бяха минали години, без да се е упражнявал редовно. Въпреки това обаянието свърши работата си. Позата на момчето се отпусна — беше се уверило, че доктор Ърланд няма да предаде него и семейството му и да ги върнат обратно на Луна за екзекуция.

Но момчето пак не се приближи, а каза:

— Да, брат ми също е лунитянин, само че е щит.

Ред бе на Ърланд да ококори очи. Щит ли? Ето нещо наистина ценно. Много лунитяни пристигаха на Земята, за да предпазят ненадарените си деца. Но да се проследят тези деца, се бе оказало далеч по-трудна работа, отколкото Ърланд беше очаквал. Те се сливаха плътно със земляните и не горяха от желание да се разделят с маскировката си. Докторът дори се питаше дали и половината от тях бяха наясно с произхода си.

— На колко години е брат ти? — попита той и остави спринцовката на масата. — Ще ви дам двойно за кръвна проба от него.

Неочакваната настойчивост на Ърланд накара момчето да отстъпи крачка назад и тогава да отвърне:

— На седем. Но е болен.

— Какво му е? Имам болкоуспокояващи, разредители за кръвта, антибиотици…

— Болен е от чумата, сър. Имате ли лекарство за нея?

— Летумозис ли? — Ърланд смръщи вежди. — Не може да бъде. Кажи ми симптомите. Ще разберем каква е болестта му.

Момчето се ядоса, задето му казаха, че бърка. Но му пролича, че и слабо се обнадежди.

— Вчера следобеда му излезе обрив със синини по целите ръце, като че се е бил с някое момче. Само че не се беше бил с никого. Тази сутрин, като се събуди, целият гореше на допир, а не спираше да повтаря, че умира от студ даже в тази жега. Мама го погледна и видя, че кожата под ноктите му е посиняла. Точно като при чумата.

Ърланд вдигна ръка.

— Казваш, че се е обринал вчера, а тази сутрин пръстите му вече са били сини, така ли?

— Да — момчето кимна. — Освен това точно преди да тръгна насам, пъпките му започнаха да набъбват като пришки, но пълни с кръв. — То се сви.

Тревога се надигна у доктора, докато умът му търсеше обяснение. Първите симптоми приличаха на летумозиса, но той никога не беше чувал болестта да преминава толкова бързо през четирите си фази. А и обривът беше станал на циреи… никога преди не беше виждал такова нещо.

Не му се мислеше, че това е възможно, но от друга страна, от години очакваше то да се случи. Беше го предвидил. Беше се ужасявал от тази възможност.