Крес

Не, искаше да бъде неотразима, но едва ли имаше смисъл да си губи времето в напразни мечти. Нямаше нито грим, нито накити, нито парфюм, нито дрехи, които да са й по мярка, а само най-основни неща за ежедневната хигиена. Беше бледа като луната, а щом изсъхнеше, косата й щеше да се накъдри без значение колко я опъваше. След като постоя малко пред огледалото, загледана в отражението си, Крес реши да я сплете на плитки — единствената й надежда да я обуздае. Тя раздели косата на тила си на три и в този миг гласчето на малката Крес изцвърча:

— Како?

Крес замръзна. От огледалото я гледаха собствените й ококорени очи.

— Какво има?

— Засякох кораба на господарката. Очаквам да пристигне след двадесет и две секунди.

— Не, не, не! Само не днес! — изсъска тя. Пусна косата си и хукна презглава към всекидневната. За първи път малкото й вещи не се въргаляха по пода и масите, а бяха прилежно подредени в едно извадено чекмедже, което се мъдреше на леглото й. Рокли, чорапи, бельо стояха сгънати до гребените и баретите й, до пакетите с храна, които й бяха останали от последното идване на Сибил. Най-отгоре Крес дори бе настанила удобно любимата си възглавница и одеялото.

Всичко доказваше, че се кани да бяга.

— О, звезди! — тя се втурна напред, взе чекмеджето с две ръце и го издърпа от леглото. Разгъна одеялото и възглавницата и ги метна набързо върху матрака. После завлече чекмеджето до писалището, от което го беше извадила.

00:14, 00:13, 00:12, отброяваше напевно малката Крес, докато тя се бореше да натика чекмеджето на мястото му. Но то отказваше да се затвори.

Крес клекна до него, огледа релсите и от двете страни. Още седем секунди й трябваха да го намести, като ту го вадеше, ту го прибираше, докато накрая успя да го затвори с трясък. Потта, а може би водата от още мократа й коса, се стичаше по врата й.

Един кичур коса се закачи в чекмеджето. Крес го дръпна, после набързо оправи леглото, както можа.

— Господарката пристигна. Желае да пуснем скобата за скачване.

— Отивам! — отвърна Крес, спусна се към екрана на входната рампа и въведе кода. Обърна се да огледа стаята, докато отвън скобата се протегна от стената, корабът на господарката се скачи, кислородът напълни пространството.

Оперната певица продължаваше да пее — господарката щеше да се ядоса, че Крес си губи времето, но поне…

Крес ахна. Погледът й падна на екрана, който се отличаваше от останалите с единственото си яркозелено съобщение на черния фон.

От потребител: Механик. Очакван час на пристигането: след 68 минути.

Тя чу приближаващите стъпки на Сибил и се спусна през стаята. Изключи екрана точно в мига, в който вратата на сателита се отвори със свистене.

Със заседнало в гърлото сърце Крес се извърна и се усмихна.

Сибил посрещна погледа й от вратата. Тя вече гледаше кръвнишки, но Крес си помисли, че между мига, в който я съзря и в който забеляза широката й усмивка, очите й се свиха още повече.

— Господарке! Каква изненада. Тъкмо излизам от душа. И слушах малко… опера — тя преглътна — устата й изведнъж беше пресъхнала.

Очите на Сибил потъмняха и тя хвърли поглед из стаята — екраните тихичко предаваха оперната певица, погълната от песента си. Сибил презрително изсумтя:

— Земна музика.

Крес захапа долната си устна. Известно й беше, че съществуваха музиканти, пиеси и други забавления за лунния двор от всякакъв род, но тъй като рядко ги записваха, тя нямаше достъп до тях. Като цяло лунитяните не обичаха да предават в галактиката явяването си на сцената. Много повече предпочитаха представленията на живо, където можеха да променят възприятията на публиката по отношение на уменията им.

— Спри звука на всички екрани! — тихо каза момичето, като се мъчеше да овладее треперенето си. В последвалата тишина Сибил прекрачи прага на стаята и вратата се затвори зад гърба й. Крес посочи познатата метална кутия, която Сибил носеше със себе си.

— Все още имам запаси от всичко, господарке. Да не би да е дошло време за нова кръвна проба? — попита тя, като добре знаеше, че не е дошло. Сибил намести кутията на леглото, спестявайки на Крес лошия си поглед заради намачканите завивки.

— Имам нова задача за теб, Кресънт. Вярвам, че си забелязала, че един от основните ни предаватели в двореца на Ню Бейджин беше обезвреден миналата седмица.

Крес си заповяда да бъде непринудена. Спокойна, несмутима.

— Да, забелязах. Записвачът в кабинета на императора.

— Нейно Величество смята, че това е един от най-важните ни източници на информация, които инсталирахме на Земята. Тя желае да програмираш нов предавател, който незабавно да бъде поставен там. — Сибил отвори кутията. Вътре имаше колекция от чипове и записващи устройства. — Сигналът отново трябва да бъде неуловим. Не бихме желали устройството да привлича внимание върху себе си.

Крес кимна, но май прекалено ентусиазирано.

— Разбира се, господарке. Няма да отнеме много време. До утре ще е готов, сигурна съм. Пак ли ще го скрият в лампа като последния?