Крес

— Това съобщение е от нея, нали? — изсъска тя. — Лъгала си ме значи, така ли?

Крес не можа да отговори. Езикът й бе натежал от страх, като че я бяха приковали с обаяние. Но това тук не беше магия. Това беше само една жена със сила и гняв, които стигаха да изскубне ръцете на Крес, да строши черепа й в ръба на писалището.

— Дори не си помисляй да ме лъжеш, Кресънт. Казвай! Откога си във връзка с нея?

— О-от вчера — устните й трепереха и Крес почти хълцаше. — Опитвах се да спечеля доверието й. Помислих си, че ако успея да се приближа достатъчно, ще мога да ви кажа и…

Един шамар и стаята се завъртя. Крес падна на пода. Страната й гореше, а мозъкът й поне за малко спря да дрънка в главата й.

— Надявала си се, че тя ще те измъкне от тук! — изфуча Сибил.

— Не! Не е вярно, господарке!

— След всичко, което съм направила за теб! Спасих живота ти, когато родителите ти искаха да те убият!

— Съвсем вярно, господарке. Но аз щях да ви я поднеса на тепсия, господарке. Мъчех се да помогна.

— Дори ти дадох достъп до мрежата, за да можеш да гледаш онези отвратителни земни новини! А ето как ми се отплащаш! — Сибил огледа екрана — съобщението продължаваше да стои там. — Но поне най-сетне си свършила малко полезна работа.

Крес потрепери. Мислите й взеха да се замъгляват от инстинктивната нужда да побегне, да се спаси. Тя се изправи от пода, но се препъна в косата си и падна тежко върху затворените врати. Пръстите й напипаха копчетата и набраха командата. Вратите се отвориха. Тя не дочака да види реакцията на Сибил.

— Затвори вратите!

Крес хукна презглава по коридора. Дробовете й я изгаряха. Не можеше да диша. Задъхваше се. Трябваше да излезе от там. Пред нея се изправи друга врата, а до нея имаше същия ключ. Тя набра кода.

— Отвори се!

И вратата се отвори.

Крес се препъна и си удари корема в перилата. От сблъсъка изохка, но се закрепи, преди да се преметне през тях право в пилотската кабина. Изправи се задъхана и с ококорени очи разгледа вътрешността на миниатюрния кораб. Навред около нея светеха лампи, мигаха табла, екрани. Прозорците представляваха стъклена стена, която я делеше от морето звезди, звезди, в които Крес милиони пъти се бе взирала.

Но там имаше и мъж.

Косата му беше с цвета на златиста слама, а тялото му — силно и огромно в кралската му униформа. Видът му подсказваше, че може да стане опасен, но в този миг изглеждаше чисто и просто изненадан. Мъжът се надигна от пилотската седалка. Двамата се зяпаха един друг, а Крес търсеше отчаяно някакви думи сред обърканите си мисли.

Сибил не е дошла сама. Имала си пилот, който да я докарва дотук.

Друго човешко същество знае за съществуването на Крес.

Не, друг лунитянин знае за съществуването на Крес.

— Помогнете ми — опита се да прошепне тя и преглътна, когато думите не можаха да излязат. — Моля ви, моля ви. Помогнете ми.

Мъжът затвори уста. Ръцете на Крес потръпнаха върху желязото.

— Моля ви? — гласът й затрепери.

Мъжът разкърши пръсти и тя се зачуди дали това бе плод на въображението й. Но очите му като че ли се посмекчиха. В тях се появи съчувствие. Или пък пресметливост.

Ръката му посегна към управлението. Канеше се да въведе паролата и да затвори вратата ли? Да разкачи кораба от сателита? Да я отведе далеч от този затвор?

— Не вярвам да си я убила? — изрече той.

Думите й се сториха като на някакъв непознат език. Мъжът ги изрече студено — един простичък въпрос. Който очакваше простичък отговор.

Да убие Сибил? Да я убие?

Преди Крес да съумее да отвърне, очите на стража се стрелнаха край нея. Сибил сграбчи с шепа Крес за косата и я дръпна с все сила назад към коридора. Момичето изпищя и падна на земята.

— Хиацинт, ще си имаме компания — рече Сибил, без да обръща внимание на хълцанията на Крес. — Отдели се от сателита, но остани достатъчно близо, така че хем да го държиш под око, хем да не будиш подозрения. Когато земният кораб се приближи, те най-вероятно ще пуснат капсулата. Изчакай, докато пилотът се качи на сателита, и тогава ела, като използваш другия входен люк. Аз ще имам грижата да пусна предварително скобата за скачване.

Крес потрепери, а от устата й отчаяно се занизаха безсмислени, умолителни брътвежи. От съчувствието и изненадата у мъжа не бе останал и помен, бяха изчезнали, като че никога не ги е имало. И може би беше точно така.

Той кимна рязко с глава. Без въпроси. Без помисъл да не се покори.

Колкото и да викаше и да крещеше Крес, Сибил пак успя да я замъкне през коридора обратно на сателита, където я захвърли насред стаята като чувал с части на развален андроид. Вратата зад тях се затвори, прегради пътя й към изхода, към свободата и с познатия й силен звън Крес разбра: тя никога нямаше да бъде свободна. Сибил щеше да я убие. Както щеше да убие и Лин Синдер, и Карсуел Трън.

Крес отметна разрошената си коса, едно ридание я разтърси из основи.

Сибил се усмихваше.