Нощно шоу

Беше в такова състояние, че вероятно щеше да се държи прилично.

Ала не можеше да му се довери изцяло. Щом влезе в спалнята, Дани натисна бутона за заключване. Дръпна плъзгащата се врата на терасата, заключи я и дръпна завесите.

На път за банята Дани хвърли поглед към огледалото. Оранжевото долнище на банския едва успяваше да прикрие окосмението й, тънките връвчици минаваха през голите й хълбоци и крепяха почти символичното триъгълно парченце отзад. Господи, как допусна Тони да я гледа този вид! С горнището на банския нещата стояха още по-зле.

Хлапето си е напълнило очите.

Но поне се държеше прилично.

Засега.

По дяволите, та нали е починала майка му! Видът й би трябвало да е последното нещо, което да го вълнува в този момент.

Влизайки в банята, Дани развърза връвчиците и съблече банския. След това се покатери във ваната.

Десет минути по-късно Дани излезе от стаята си, облечена с бели джинси и червена копринена хавайска риза. Тръгна по коридора, чудейки се дали има време да сготви ориз. Времето течеше. След час трябваше да тръгва. Освен ако не се откажеше от киното. Не. Ако не отиде, няма начин да се отърве от… До нея рязко се отвори врата. Дани се дръпна и за малко не удари главата си.

Тони, който излизаше от банята за гости, отскочи назад.

— Божичко, Тони!

Той нервно се изсмя.

— Уплаши ме.

— Така ли?

Дани притисна с ръка разтрепераната си гръд и с мъка преглътна.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза той. — Трябваше да… Нали разбираш.

— Нали затова служи.

Когато Тони излезе от банята, коридорът сякаш се стесни. Дани се почувства като в капан. Обърна се и тръгна, подпирайки се с една ръка в стената. Тони вървеше редом с нея. Дани се задушаваше, но се удържа да не се втурне напред. Още няколко крачки. Само няколко крачки. Когато минаха покрай всекидневната, светлината, която нахлуваше от нея, и широкото отворено пространство освободиха част от напрежението й. Вече отново можеше да диша, но все още бе притеснена от присъствието на Тони в къщата й.

Той не трябваше да влиза тук.

Особено когато го няма Джак.

— Взе ли си още бира? — попита тя.

— Да, благодаря.

— Хайде да видим какво става с огъня.

Тони избърза напред и отвори плъзгащата се врата. Кога то Дани мина покрай него, той направи крачка напред и се потърка в тялото й. Тя се престори, че не е забелязала. Най-после беше навън.

Дани се приближи до скарата и забеляза, че краищата на брикетите са посивели. Тя сложи ръка над скарата. Беше се нагорещила, но не достатъчно.

— Почти сме готови — каза тя. — Искаш ли салата?

Тони поклати плешивата си глава.

— Бих направила ориз, но няма време. Трябва да излизам.

— Къде отиваш?

— Трябва да видя няколко филма.

— Ще ходиш на кино? — Малките му очички се разшириха. — Може ли да дойда с теб?

Дани успя да не се намръщи.

— Моля те! Аз ще купя билетите.

— Няма нужда.

— За мен това ще е удоволствие. Наистина! Толкова много ти дължа.

— Ти сигурно вече си гледал тези филми.

— Кои?

— „Нашествието на зомбите“ и „Среднощен убиец“.

— Ах! Кога са ги пуснали?

— Мисля, че вчера.

— Господи, откога мечтая да видя „Среднощен убиец“!

Тони държеше той да я закара.

— Не, няма нужда — каза Дани, докато излизаха от къщата. — Ще отидем с моята кола.

— Хайде. Много е забавно. Някога возила ли си се в катафалка?

— Не и ще гледам да отложа, доколкото е възможно това приключение.

Тя се засмя на шегата си. Но не и Тони. Майка му току-що беше починала. Дани се изчерви от неуместната си реплика.

— Както и да е — добави тя. — Това чудовище сигурно гълта бензин като ламя.

— Така си е — призна той.

Дани се качи на фолксвагена си, пресегна се през седалката и отвори на Тони.

— Как ти хрумна да купиш катафалка?

— Защото хората се плашат.

— А ти не се ли плашиш?

— Това е половината от удоволствието. — Той обърна лице към нея. — Знаеш ли, произведена е през петдесет и втора година. Разнасяла е трупове цели десет години, преди да се родя. Направих изчисление: дори да е пренасяла само по два на седмица, това прави над три хиляди мъртви за тридесет години. Представяш ли си толкова много трупове?

— Предпочитам да не си представям.

— Отзад имам и ковчег. Много е хубав, от махагон. С копринена тапицерия и всичко останало. Понякога спя в него.

— Прекрасно.

— Вярваш ли в духове?

Дани сви рамене.

— А аз вярвам. Понякога ги чувам, докато карам.

— Стига, Тони.

— Пъшкат и стенат.

— Фантазираш.

— Не, честна дума. А веднъж, посред нощ, някаква ръка ме докосна по врата. За малко да катастрофирам. Но когато погледнах назад, нямаше никой.

— Стига, Тони. Говоря сериозно. Не искам да те слушам. Ако продължаваш, ще обърна назад и това ще е краят на киното.

— Просто си мислех, че ще ти е интересно — намуси се той.

— Някой друг път, става ли?

— Добре.

Той се извърна напред и скръсти ръце на гърдите си.

След малко, за да наруши мълчанието, Дани го попита кой е любимият му филм.

Тони веднага се оживи.

— „Тексаското клане“ е най-любимият ми.

— И моят.

— Наистина ли?

— Да.

— Не беше ли страхотно, когато убиецът наниза онова момиче на куката за месо?

— Ужасно. Имах чувството, че куката минава и през мен.

— Ами оня старец с чука.

— Уф!